Марина беше придружена от съпруга и сина си. Дъщеря й беше на училище. Тя не можеше да пропусне часовете, тъй като беше в единадесети клас и се готвеше за изпити. “Вече говорих с брат ми. Той ще те посрещне на гарата. Не изчезвай, добре? Поддържай връзка – изсумтя мъжът до Марина.
– Аз съм само на шест часа път, не се притеснявай. “Ще се справиш без мен за два дни, нали?” – попита Марина. “Разбира се, мамо, не се притеснявай. Всичко ще бъде наред”, синът прегърна майка си. Мъжете слязоха от влака и той скоро започна да се движи. Марина погледна защитниците си с гордост.
Какъв късмет имаха тя и семейството ѝ… Съседи на Марина в купето бяха двама ученици, после към тях се присъедини мрачен мъж, който не общуваше с никого, а само от време на време нареждаше да освободят мястото му. На една спирка студентите слязоха и се оказа, че Марина и съпругът ѝ са останали сами в купето.
Марина сложи на масата домашно приготвена наденица, хляб и зеленчуците си. “Нахрани се, Антон”, каза тя изведнъж.- Марина?” Мъжът я разпозна и замръзна от изненада и учудване. Преди много години едно градско момче и семейството му се бяха преместили в селото, където живееше Марина и където тя отиваше сега.
Те били много богати. Момчето се различаваше от местните по дрехите и поведението си, което накара всички момичета в селото да се влюбят в него, но той избра Марина, скромно и невзрачно момиче. Скоро двойката започнала да се среща, а на рождения си ден Антон обявил, че с Марина ще се оженят.
Бащата на Антон обаче имал съвсем други планове за бъдещата си снаха, а един селски простак не влизал в тези планове. Бащата на момчето разпространява слухове, че Марина се среща с двама мъже едновременно. Антон взе заявлението от службата по вписванията и изчезна от живота на Марина.
А момичето току-що се беше омъжило за друг мъж, който отдавна я обичаше, но не виждаше никакъв шанс с нея. “Как върви животът ти?” – попита Антон, като взе сандвича, предложен от Марина. – “Имаме собствено производство, ферма, всичко, което ядеш, е наше”, каза Марина щастливо, “с Паша имаме син в седми клас, дъщеря в единайсети…”
Изражението на Антон вече много се беше променило до този момент, “и виждам, че нещата при теб не вървят добре… Баща ми фалира, свекър ми също се справя зле…”, каза Антон неохотно. Имате ли деца?” – попита Марина – “Една дъщеря.
Само че тя и майка ѝ са свикнали на богат живот, а сега не мога да им го осигуря… всеки ден си играем на котка и мишка. Ако се бях оженил за теб… ти щеше да си моята съдба.” Антон погледна през прозореца.
“Не, скъпи мой, ако се бях омъжила за теб, твоята съдба щеше да е моята”, каза саркастично Марина и като забеляза, че Антон е спрял да яде, добави: “Яж, яж. На гарата, където я посрещна шофьорът, Марина се замисли: Защо ние, момичетата, избираме “лоши момчета” с успешни лица, вместо да обичаме трудолюбиви хора?”
