– Скъпа, върнах се! С облекчение влизам в апартамента и събувам обувките си. Сядам на пейката в коридора и си поемам дъх. Работата за деня е свършена и всичките ми проблеми са решени. Мога да се отпусна и да се съсредоточа върху семейството си.
Володя, моят скъп съпруг, изтича да ме посрещне, следван от двете ми деца на пет и осем години. “Какъв късмет имам, че все пак имам съпруг!” – помислих си аз. Сега семейството ни се радва на мир и хармония. Но колко препятствия и бариери срещнах по пътя си към щастието? Дори не бяхме виждали семействата си.
С Володя се оженихме, когато бяхме още студенти. Колко пъти късно вечер на чаша кафе в апартамент под наем си представяхме как завършваме университета, правим добра, стабилна кариера и купуваме имот? Бяхме сигурни, че Володя ще бъде по-успешен от мен.
Той щеше да е основният печеливш, щеше да има професия, а аз щях да се грижа за къщата и децата и да работя само за да имам пари за желанията си. В културно отношение това е типично семейство. Но хората мислят, а съдбата решава.Отначало всичко вървеше по план.
Вова се върна на работа след дипломирането си, а аз излязох в творчески отпуск. Първото ни дете беше Лиза, а три години по-късно се роди Даша. Когато децата поотраснаха и тръгнаха на детска градина, започнах да работя и аз. Съпругът ми не се справяше много добре, но моята работа вървеше нагоре.
Година по-късно вече бях началник на отдел, а две години по-късно – началник на звено. Възнаграждението също беше приемливо. От друга страна, Вова беше затънал в длъжността си и отказваше да си търси нова. Заплатата му, макар и да не беше сравнима с моята, също не беше ужасна.
По мое мнение това беше най-трудният период в историята на семейството ни. Трудно е да се преодолеят комплексите на един мъж, когато съпругата му е по-успешна. Когато това се случи, много семейства се разпадат. Но аз не исках моето семейство да има същата съдба. Вова е прекрасен съпруг и баща. А работата му…
Защо един мъж трябва да печели повече пари? В края на краищата семейството е едно цяло. И двете двойки работят за една и съща кауза. Със съпруга ми често обсъждахме този въпрос и той се съгласи с мен. Започна да поема някои от домакинските задължения.
И точно когато намирахме опора в семейния живот, дойде празник, когато роднини и приятели се събираха и обсъждаха кариерата и заплатите. “И така, все още ли си на гърба на жена си?” – щеше да попита следващият “приятел”. Тези “приятели” често печелят по-малко от съпруга ми, но не позволяват на съпругите си да се реализират.
Оказва се, че жената печели по-малко, а той е наемен работник. “Съпругът ми се връщаше от такива срещи тъжен и недоумяващ, че моята заплата е по-висока и работата ми е по-успешна.” “Ние не се състезаваме – опитах се да го убедя, – всички работим за една и съща кауза.
Ние сме щастливи и децата са щастливи. Все пак не всички можем да бъдем президенти! Мога да напусна кариерата си и да остана вкъщи с децата. Ти щеше да си основният издържащ семейството. Но кой щеше да е по-щастлив? Съпругът ми се отпусна и блаженото съществуване продължи.
И за да не излагам семейството си, моята вселена, на риска от счупване и разпадане, спряхме да се срещаме с приятели. Защо се задават тези неудобни въпроси, защо са тези странични погледи? И така, за да избегнем развода и да запазим семейството си, спряхме да се срещаме с роднини, приятели и приятелки.
Сега се справяме добре. Но колко крехко е това благополучие и колко бързо може да падне под тежестта на чуждите обичаи и преценки. Затова живеем в собствената си малка вселена, без да допускаме никой друг.
