Довечера съседът ми дойде да ме види. Ние сме приятелки и тя знае, че не понасям, когато хората идват при мен с деца. Винаги можеш да очакваш неприятности от тези малки копелета. Те имат жило в себе си. Колкото и да се стараете, те ще намерят място за кражба.
Но Антонина наистина искаше да се похвали с новия си телефон, който ѝ бяха подарили децата. А тя нямаше на кого да остави петгодишната си внучка. Затова я взе със себе си. Между другото, нейната внучка е доста интересна. Тя е разглезена неимоверно. Тя командва баба си и родителите си.
И те не могат или не искат да задържат момичето. С Тоня си говорехме, пиехме чай, а това момче непрекъснато изискваше нещо от нея. Първо искаше да рисува, после поиска да пуснем анимационни филми, после каза, че й е скучно, после, че й е горещо.
После поиска да види каталог за козметика и го разкъса. Тоня не реагира на лудориите на внучката си. Сякаш не се случваше нищо особено. Но аз седя на ръба. Всяка секунда съм в очакване какво още ще направи тази жена. За мое нещастие този ден бях пуснал хладилника на размразяване.
Той е стар. “ZIL”. Тя е стара, но работи перфектно. Под нея има чекмедже за зеленчуци. Това е чекмеджето, в което внучката на Тоня реши да се покатери. Разбира се, тя го счупи. И се опита да скрие следите от “престъплението”. Затова ли столовете и диванът не й бяха достатъчни?
Къде се е качила? Тоня се опомни и напляска внучката си. Но това беше безполезно. Това е стар хладилник и не можеш да намериш резервни части за него посред бял ден. “Дори и да го направиш, кой ще ми плати за него?” “Позволи ми да занеса рафта при мен. Синът ми е сръчен.
Той ще измисли нещо. Ще го оправи – успокояваше ме съседката… В края на краищата тя беше въвела правилото, че в дома ми не трябва да има деца. Трябваше да се придържам към него. И да не се поддавам на убеждаването на съседката, че внучката й ще бъде тиха.
