Живеех с жена си и дъщеря си. Всичко при нас беше чудесно. Поработих си, за да се уверя, че жените ми нямат нужда от нищо. Да, по отношение на парите и материалните блага те нямаха нужда от нищо, но нима всичко беше толкова шарено?
И аз ще ви кажа: не. Работата ми напълно ме погълна. Не съм забелязал, че заради работата съм спрял да обръщам внимание на жена си. Тя работеше в градината, вършеше домакинска работа, даваше уроци на дъщеря ми след училище или нещо друго…
Жена ми често се опитваше да ни организира среща, за да облекчи по някакъв начин напрегнатата работна обстановка вкъщи, но аз не можех да се справя с работата си и отхвърлях всички предложения. Един ден се прибрах от работа, а съпругата ми я нямаше вкъщи.
На масата в кухнята имаше топъл чай. Тя обаче обичаше сама да си вари чай и да го оставя недовършен. Тогава забелязах мокра кърпа в коридора.Въпреки че не я открих вкъщи, това “доказателство” показваше, че съпругата ми си е била вкъщи съвсем скоро.
Тя не се появи онзи ден, не се появи и на следващия ден. По това време вече се бях обадил на всичките ни роднини и на нейните приятели и бях напълно отчаян. Чаках да изтече двудневният срок, за да съобщя в полицията за изчезнало лице. Преди да е изтекъл срокът, си спомних, че наскоро тя е взела картата ми.
Телефонът ѝ, разбира се, беше вкъщи през цялото време, но беше почти невъзможно да се влезе в него. Тогава, след няколко прости манипулации и обаждания, разбрах, че съпругата ми е резервирала билет до Одеса 23 часа преди изчезването си.
Познавайки характера ѝ, нейните намеци, картички и всякакви романтични бележки, спипани от филми, разбрах, че не напразно е резервирала билет с моята карта. Веднага се обадих на асистентката си и ѝ казах да не ме очаква на следващия ден.
Пътувах до Одеса с кола, а дъщеря ми трябваше да бъде взета от баба ѝ. Знаех къде трябва да бъде съпругата ми. И бях прав… В далечината видях силуета на съпругата ми, седнала на камината край морето. Беше облечена в лека рокля, а къдриците ѝ бяха разпуснати.
“Скъпа, да се приберем вкъщи”, прошепнах аз, като обгърнах с ръце талията ѝ отзад. “Не, скъпа, можеш да отидеш сама, ако искаш, но без мен. Няколко минути се взирахме мълчаливо във вълните, които се разбиваха яростно в брега. Изведнъж жена ми протегна ръка. “Телефон”, каза тя с нежен глас.
Без да подозирам, сложих телефона си в ръката ѝ. Тя се изправи и го хвърли далеч, далеч в морето. Паднах на колене, пресмятайки колко обаждания ще пропусна, докато си взема нов телефон и възстановя картата. Минута по-късно върху мен се спуснаха известно спокойствие, мир и усещане за любов и утеха, заедно с един необикновен любим човек…
