В десети клас при нас дойде фотограф, за да направи снимки на учениците от последния клас. Беше млад, строен, красив. Веднага се влюбих в него. И когато ме помоли да направим фотосесия с него, веднага се съгласих. Във вторник вечерта започнахме да снимаме и след това си легнахме.
В сряда се събудих в ръцете му. Срещите ни продължиха един месец, докато не разбрах, че съм бременна. Фотографът скъса с мен, а аз не казах на родителите си от страх. Носех свободни дрехи, така че майка ми разбра, че съм бременна, едва когато беше твърде късно да направи нещо по въпроса.
Майка ми се разплака, а ядосаният ми баща ме изгони от къщи.По-късно се оказа, че баща ми е искал само да ме сплаши, но аз си тръгнах и повече не се върнах. Намерих една компания, която живееше в изоставена къща. Върнах се там с новороденото си бебе.
Съседите не обърнаха внимание на хижата ни, но когато чуха плача на бебето, веднага съобщиха в полицията. В резултат на това детето ми беше отнето, лишено от родителски права, а аз бях върната при родителите си. По това време бях на седемнадесет години.
Сега съм на двадесет и седем години. Синът ми е на десет години. Психолозите работиха с мен в продължение на една година, след което прекарах още една година в училище. Родителите ми толерираха съществуването ми за себе си. Загубих духовната връзка с родителите си и сина си.
Не пуша, не пия, работя и съм последна година в университета. Знам в кой дом за сираци е той. Често ходя в сиропиталището и го гледам отдалеч. Страхувам се да се приближа до него – страхувам се, че няма да ме приеме. Десет пъти вече съм му купувала подарък, тръгвала съм към входа на сиропиталището, но в последния момент съм се обръщала назад.
Дори се консултирах със службите за настойничество. Те ме увериха, че мога да си върна детето. Но щом си представя, че поглеждам в очите му, веднага ме обземат болка и скръб. Не знам дали ще имам смелостта да се приближа до сина си…
