Дъщеря ми винаги се е отличавала с ясно изразен егоизъм и безразличие към мен. Светлана никога не се вслушваше в съветите ми и не се съобразяваше с мнението ми, но напоследък наглостта и нетактичността ѝ достигнаха своя връх. След сватбата Светлана и съпругът ѝ започнаха да живеят при мен.
Тримата живеехме в тристаен апартамент, който наследих от съпруга си. Един ден на дъщеря ми ѝ хрумна светла идея: “Мамо – каза тя, – ние с Алексей ще се преместим в друг град по работа и там ще трябва да си купим апартамент.” “Дори в Америка, какво ме интересува?
– Искаме да продадем този апартамент и да използваме парите, за да си купим къща в друг град. Думите на дъщеря ми накараха очите ми да изскочат от главата ми… как бих могла да го продам? Нямаше да пусна на пазара и един сантиметър от къщата си.”
– Къде предлагате да живея след това? С теб в друг град или нещо подобно?” – Не, разбира се, не можем да си го позволим. В старчески дом. Ще ти намеря добър. Ще видиш, няма да ти е скучно.” – Няма да ми е скучно, защото няма да се изнеса от тази къща.
Това е моето кътче, ще живея тук цял живот. Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш, никой не те държи тук. Видях как зет ми се изчерви от гняв при тези мои думи. Но аз не отстъпих.
Скоро след тази случка отидох при нотариус и написах завещание, според което къщата ми щеше да бъде прехвърлена на селския съвет след мен. Когато дъщеря ми и зет ми разбраха за това, си събраха нещата, нарекоха ме луд и си тръгнаха. Бях щастлива… Не ми трябват такива роднини за нищо.
