Баба седеше до леглото и избърсваше с влажна кърпа горещото чело на съпруга си. Изведнъж тя реши да му каже нещо. -“Вася, просто чуй до края. Ти всъщност не си ми съпруг. От изненада старецът отвори очи и дори се изправи малко. Чуйте. Искам да призная всичко, иначе може да е твърде късно.
Спомняш ли си, когато влязохте в селото, след като се върнахте от фронта, аз хвърлих ръце около врата ти и започнах да те целувам? После осъзнах, че съм се объркала, но ти толкова много приличаше на съпруга ми! Казаха ми, че е починал, а вие бяхте толкова красива.
На следващия ден ти се опитваше да поправиш покрива на тавана, където прекарахме нощта, и се подхлъзна и падна от високо, помниш ли? Е, лекарят каза, че си имал късмет: ударил си се в главата, може би това е избило паметта ти, но иначе си бил добре.
Васил я изслуша, засмя се и каза: – Глупава старица. Нима си мислиш, че нищо не знам? Влюбих се в теб от пръв поглед. Когато за първи път се хвърли около врата ми. Да, паднах от покрива, но нямах амнезия. Очите ми почерняха, това е всичко.
Убедих доктора да ви излъже. Наистина не исках да те разочаровам. А когато започна да лъжеш за съпруга си, бях толкова щастлива: не ми се налага да си измислям нищо.” -Не можа ли да ми кажеш по-рано? Но кога?” Децата ни се раждаха едно след друго, а ние дори нямахме време да си говорим.
– “Добре, че изяснихме всичко. Просто продължете напред и оздравейте скоро. -Защо вдигате шум? Всичко ще бъде наред.
