Имах приятелка на име Ксения. Бяхме приятелки от детството. Тя беше интересна и забавна. Но имаше един недостатък. Ксения можеше да чува само себе си. На тази млада възраст това не е голям проблем. Да, налагаше се да повтарям едно и също нещо три пъти, преди тя да се вслуша в думите ми.
По онова време не възприемах сериозно тази нейна черта. Мислех, че е необходимо няколко пъти да повтарям едно и също нещо, преди тя да вземе под внимание думите ми. Няма съвършени хора, а тя беше добър приятел във всяко друго отношение.
Но точно тази черта от характера ѝ доведе до разрив в отношенията ни. Тя се омъжи изневиделица, веднага след училище. За щастие, сперматозоидите не избягаха, а се ожениха честно. Отидох в университета, завърших, намерих си работа и бавно направих кариера.
Но приятелството ни не спря. Заради различията в интересите рядко контактувахме с нея, но все още се смятахме за приятели. В крайна сметка приятелството не зависи от честотата на контактите, нали? Майка ми беше изненадана от нашето приятелство. “За какво можете да си говорите?
В края на краищата тя няма други интереси, освен да дъвче хората. Е, майка ми беше права в някои отношения. По времето, когато се ожених, Ксения вече имаше три деца: на десет, осем и шест години. Разбира се, поканих Ксения и съпруга ѝ на сватбата.
В същото време веднага я предупредих: “Не довеждай децата! Виждала съм хаоса, който децата предизвикаха на сватбата на братовчедка ми. Само вие и съпругът ви! И познавайки нейната природа да оставя казаното без внимание, тя повтори предупреждението осем (!) пъти.
И тогава дойде сватбеният ми ден. Ксения се появи с цялото семейство. “Предупредих те да не водиш децата!” Намръщих се. “Къде ще ги сложа?” “Те не са мой проблем! Изведи ги навън. Ще бъда само щастлива, че си с моя съпруг!” – казах аз. Те си тръгнаха. И не се върнаха. Ксения не отговаря на обажданията ми. Тя е обидена. Сякаш е моя вината, че не си е направила труда да се вслуша в думите ми.
