Инна е отгледана от баба си Елена, майка ѝ умира по време на раждането и тя никога не познава баща си. Инна вече е на тридесет години и работи в пощата. Имала един упорит ухажор, който ѝ предложил да се омъжи за него, но Инна поставила условие: ще се омъжи за него, когато има собствена къща, тя не искала да живее с майка си.
И така, от една година Гена строи къща за семейството си. Всяка сутрин Инна разнасяше пощата в селото. Жителите на селото я обичали заради нейния позитивен и добър характер. Но най-много я чакал Иван.
Той е на 65 години и от три години е вдовец. Винаги се е отнасял към Инна с особена топлота и я е канил в дома си. Но докато съпругата му беше жива, Ина отказваше. Тамара беше много свадлива жена и момичето дори се страхуваше от нея. Но когато съпругата ѝ починала, тя с удоволствие пиела чай и разговаряла с чичо Иван.
Още от дете той се отнасял с нея различно от другите деца в селото. Като дете той често я срещал близо до училището и я почерпил с лакомства. И сега, почти всяка сутрин, той я посреща на портата, усмихвайки се любезно. Един ден тя не го открива там, което я изненадва.
Когато се приближила, го видяла да лежи на голата земя с плик в ръце. Тя изтичала и извикала линейка, но било твърде късно. Тя автоматично прибрала плика в джоба на якето си, но си спомнила за него едва вечерта, когато се прибрала вкъщи.
Отворила плика и там бил той: „Инна, скъпа, ако четеш това, най-вероятно вече ме няма. В продължение на много години исках да го направя, но не можех да събера смелост да призная, че съм твой баща. Обичам те много, ти си моят собствен човек.
Съжалявам, че отложих това признание до самия край“. Инна занесе писмото на баба си, но тя не се изненада. Преди много години Иван беше дошъл при нея, докато тя вадеше кисело зеле, и ѝ беше разказал всичко. Тя знаеше. Инна се натъжи, че е разбрала толкова късно…
