Съпругът ми помогна да изнеса количката и изтича на работа. Със сина ми Максим отидохме на разходка в парка. Изненадващо, в парка нямаше никой, само едно момиче се разхождаше с едногодишно дете. То сигурно току-що беше започнало да ходи, защото често се свличаше с дупето си.
Отдалеч се възхищавах на опитите му да се изправи от асфалта и си представях как Максимка би правил същите опити на неговата възраст. Когато момичето мина покрай мен, очите ни се срещнаха. Тя се спря до мен и ме погледна внимателно, а после каза: – Светлана, здравей. Толкова се радвам да те видя.
Бях изненадан, защото не познавах момичето. „Съжалявам, но не ви познавам“, казах смутено. Бяхме в една и съща болница преди повече от година. Тогава ти ми спаси живота.“ – Олена, скъпа, как си се променила. Какво прекрасно дете имаш.
Поговорихме си известно време и когато тя си тръгна, си спомних за времето, когато направих първия си спонтанен аборт. Вкараха ме в една стая с раждаща жена, а там беше и Олена. Момичето отказваше да храни собственото си дете, искаше да го даде в сиропиталище. Поговорих с нея и разбрах, че е забременяла случайно, преди да навърши 17 години.
Приятелят и бил в храстите, а родителите и заплашвали, че ще изхвърлят нея и бебето, ако я доведе вкъщи. Когато родителите дойдоха да посетят дъщеря си в натала, изтичах при сестра ми и я убедих да занесе детето, за да го покаже на баба си и дядо си.
Мислех, че ще им се разтупти сърцето, когато я видят, и така и стана. Дядото взе внука си на ръце и каза: „Той прилича точно на мен! Те отнесоха детето у дома. Днес Олена вече е срещнала един добър човек, който е приел детето ѝ.
Родителите на момичето не се грижат за внучката си. „След един спонтанен аборт забременях три месеца по-късно. В крайна сметка бях готова да дам всичко на сина на Елена, ако тя го беше изоставила. Радвам се, че всичко се разви добре и за двама ни.
