Настя нервно крачеше из двора. Захващаше се с една работа след друга, но не успяваше да завърши нито една от тях. Ръцете ѝ не искаха да работят, а отвътре я притискаше чувство на неописуема обида. Как можеше тя, винаги толкова умна и находчива, да бъде измамена от собствения си внук?
А съпругът ѝ се смееше заедно с внука си, когато тя извади едно огледало от чекмеджето. „Нима си забравила, Настя? Днес е първи април, денят на шегите и смеха. Андрей искаше да те разсмее. Затова си измисли историята, че имаш петно на носа си“ – каза той и се засмя като младеж.
Но какво ще стане, мисли си внучката, ако е стара и безразлична към външния си вид? Точно обратното: точно сега, на 56 години, Настя искаше да изглежда добре, за да не познае никой на колко години е. Обаче Вера, нейната приятелка, скоро ще навърши 60 години и кой може да я вини за това?
Тя има модерен грим и прическа и се облича модерно. Животът ѝ в града обаче е по-лесен от този на Настя в селото. Откакто Вера се е преместила там, тя сякаш се е подмладила и е станала по-красива. Понякога тя се връща в селото и посещава семейната си къща, за която се грижи Настя.
Тогава двамата не могат да си говорят достатъчно… Всъщност Вера й липсваше. Тъжното ѝ настроение изведнъж се проясни от светкавична мисъл: Защо да не измамиш Вера сега? Да й се обади и да каже, например, че къщата й се е запалила? Въпреки че в нея не беше останало нищо ценно, Настя щеше да знае със сигурност:
Вера ще се уплаши и ще дойде. О, как ще се смеят на шегата ѝ. А после Настя ще почерпи приятелката си с пресни пайове с ябълки и боровинки. Вера много ги обича. Тя също ще вземе няколко със себе си вкъщи. Ще ѝ даде и мляко, пухчета, заквасена сметана и бучка сирене. Както обикновено. „Как се запали къщата? Какво го предизвика? За какво говориш, Настенка?“ – изкрещя Вера в телефона.
„Ела при нас. Всички съседи са тук, за да гасят пожара. Бързайте, автобусът скоро ще дойде“, уверено написа Настя на същата бележка. Тя излезе от къщата и отиде на двора. Старата къща гледаше Настя със сините си прозорци. В цветната градина се показваха зелени стръкове нарциси, а в градината, под жасминовите храсти, цъфтяха закъснели снежинки.
Настя се чудеше откъде са се появили. И си спомни как Вера веднъж беше изкопала няколко от тях с корени в гората и ги беше засадила в градината. Настя обиколи двора на Вера с почтителна стъпка, за да се увери, че всичко е наред. Знаеше, че ще се изсмеят на шегата ѝ. След около час Вера щеше да пристигне.
През това време Настя ще има време да сложи масата и да сложи прането в коша на Вера. Тя винаги прави това, когато Вера пристигне. Тогава внуците ѝ Катруся и Антончик се обаждат на Настя и ѝ благодарят за вкусните лакомства. Разбира се, Настя е щастлива, защото наистина няма какво да иска за такова вкусно мляко, каквото й дава Лиска…
Приятелката й все поглежда през прозореца, за да види дали Вера е пристигнала. Изглежда, че фигурата ѝ е в края на градините. Така че Вера пое по един кратък път. Горкото момиче бързаше… Крехката ѝ фигура вече се беше появила между разперените черешови дървета, растящи на пътеката, разделяща къщите им. Беше облечена в старо палто и шал, вързан безредно. Настя се усмихна, докато гледаше как Вера се взира в къщата си с широко отворени очи… а после бавно закрачи зад портата.
Приятелката ѝ си представяше как скоро Вера ще влезе с тънка пръчка в ръце и леко ще я плесне по гърба за такава шега. „Отивам да издоя кравата. Когато леля Вера дойде, кажи й да почака“, каза тя на внука си. Затова нарочно блъскаше с кофите в двора, така че Вера да чуе. Настя прецедила млякото през снежнобяла тензухена кърпа и го наляла щедро в съдове за Вера… Вера не дошла.
„Тя беше обидена! Гордее се!“ – засмя се скептично тя и реши първа да нагледа съседката си. Тя почука тихо на вратата. Вера не отвори, затова Настя постоя минута и натисна бравата. На леглото, застлано със стара бродирана покривка, Вера лежеше бледа като чаршаф. На масичката до нея имаше бутилка с капки за сърце и таблетки „Валидол“…
Настя сякаш беше пресъхнала. А после мигновено се съвзе и започна да дава на Вера лекарства и вода. „Вера, моля те, отвори си очите, аз се пошегувах! Нали е първи април“ – по лицето на Настя се търкулнаха сълзи. С треперещи пръсти тя набра номера на селската медицинска сестра. За щастие тя живееше наблизо и успя да постави на Вера инжекция навреме.
А след това се обадила на линейка. И сега Настя отново отива в болницата. За да види Вера. Лекарите диагностицират тежък нервен шок, довел до сърдечен удар. „Простете ми, Вера. Нима си мислех, че те е грижа толкова много за старата къща? Исках да те видя и ти се обадих ей така, глупаво“, оправдава се Настя. Само един Бог знае какво беше преживяла, откакто лекарите бяха спасили Вера.
На лицето на Вера разцъфна топла усмивка: „Къде да отида от теб, приятелко? Разбира се, аз ти прощавам. И запомни: независимо в какви колиби живее човек, неговият дом е най-голямото човешко съкровище. Тогава си помислих, че ще полудея.“ Настя се моли на Господ приятелката ѝ скоро да оздравее. А сега тя винаги ще помни: не всяка шега може да се нарече шега. И трябва да умееш да се шегуваш. Дори на първи април.
