В стаята цареше тишина. Завесите на прозорците бяха плътно спуснати и не позволяваха на слънчевата светлина да навлезе в този мрачен интериор. На леглото лежеше мъж. Лицето му изразяваше страдание, устата му беше свита, а веждите – набръчкани. Дишането му беше учестено и равномерно.
До леглото стоеше жена със сериозно лице. Тя мълчеше и чакаше съпругът ѝ да набере сили и да продължи изказванията си, които бяха толкова трудни за него.
– „Дайте отвертката на Андрю, а баща ви нека вземе комплекта отвертки. О, аз така и не довърших банята в дайрето – каза мъжът с тих и спокоен глас, после отново замълча.
Жена му погледна часовника.
– А какво да кажем за децата… – започна мъжът, после се закашля.
– Със сигурност ще омъжа дъщеря ни за добър мъж. Ако се роди първото внуче, ще го кръстим в твоя чест – повтори съпругата му, опитвайки се да ускори обявяването на последното желание.
Мъжът се замисли, затвори очи и леко кимна, като се облегна на възглавниците си от умора. След това със слаб глас помоли жена си да го остави на мира – трябваше да съхрани силите си.
Жена му излезе от стаята, внимателно затвори вратата след себе си и се отправи към кухнята. По пътя промълви нещо под носа си.
Половин час по-късно се върна в стаята, където съпругът ѝ лежеше на леглото в полумрак. Беше време да вземе лекарството си.
На вратата жената придаде най-тъжното си лице, на което беше способна.
Мъжът откъсна поглед от смартфона и го обърна към жена си. Когато видя чашата с вода и таблетките в ръцете ѝ, той смръщи вежди, но прие таблетките от жена си и ги отпи с вода. След това направи жест към нея, за да ѝ даде да разбере, че иска да остане сам.
Жената въздъхна и тихо напусна стаята. Все още трябваше да приготви вечерята, да изглади прането и да провери домашните на децата.
Потъна в домашните си задължения, като напълно забрави, че съпругът ѝ страда в спалнята. Той ѝ напомни за себе си, като се обади на мобилния ѝ телефон.
В първия момент тя се изненада, но после си спомни и се втурна към спалнята.
– Мисля, че температурата се е повишила малко, донеси термометъра.
Жената донесе термометъра и го постави на земята. През цялото време, докато държеше термометъра, жената седеше на ръба на леглото и непрекъснато го гледаше с израз на съчувствие.
Когато тя извади термометъра и се обърна да го погледне на светло, мъжът изви шия в очакване, опитвайки се да погледне през рамото ѝ.
– Да, температурата се е повишила малко – каза жената и веднага чу как мъжът се свлече обратно на възглавниците с тих стон. – Имате ли нужда от нещо друго?
Мъжът първо поклати глава в знак на отрицание, а после се замисли. Жената търпеливо изчака отговора му.
– Е, може би бульон, сандвич със сирене и чай с лимон – каза той с тих глас. Жената кимна и излезе от стаята, като тихо затвори вратата след себе си.
Докато слагаше тенджерата със супа на огъня, телефонът ѝ иззвъня.
– Да, мамо. Аз съм в кухнята, варя бульона. Да, съпругът ми е болен. Има треска. Беше трийсет и седем следобед, а сега е трийсет и седем и два. Да, вече прочетох завещанието, засега няма промени, така че татко все още може да разчита на отвертките. А какво да кажем за татко? Той също ли е болен? Какво става с него? Аха, трийсет и седем и пет… Е, дръж се, мамо, дръж се.
Жената сложи телефона на масата и започна да реже моркови. Не можеше да се разсейва, съпругът ѝ искаше бульон.