Родителите ми се разведоха отдавна.
Бях на 17 години и нямах търпение да се махна от къщи възможно най-скоро. Майка ми доведе със себе си нов мъж.
Отначало всичко беше наред, но с времето той започна да ми обръща все повече внимание. Подсмърчаше, прегръщаше се и майка ми си мислеше, че това е неговият начин да се опита да установи връзка с мен.
Максим, доведеният ми баща, с времето показваше все повече признаци на внимание в моя посока. Той беше красив мъж, висок, добре сложен и подходящ за майка ми – на 38 години. Не можех да устоя. Така се стигна дотам, че отблъснах съпруга си от майка ми.
Скрихме се от майка ми, доколкото можахме. При нормални обстоятелства той се държеше като грижовен баща, но щом майка ми тръгнеше на работа, правехме каквото си искаме. Така забременях. Много неочаквано. Разбира се, нито майка ми, нито „любимият“ ми казаха нещо.
Беше лятото след завършване на училище. В мен се развиваше едно дете, което вече обичах. Измъчваха ме всички съмнения, но реших да родя. Намерих си работа за лятото като сервитьорка в едно кафене, като мислех, че ще изкарам малко пари за раждането.
Заделях пари за бъдещето, защото знаех, че трябва да напусна собствения си дом. Нямаше да мога да живея с майка ми и Максим под един покрив.
Но през септември се случи нещо необратимо. Майка ми и доведеният ми баща претърпяха катастрофа… Максим оцеля, но тя… Лежах на гроба ѝ и молех за прошка.
След погребението изхвърлих Максим и останах в тежка депресия до раждането. След раждането на детето, сякаш се бях събудила от кошмарен сън, ми се даде ново усещане за живот.
На петия ден след раждането беше решено да ни изпишат. Пристигнахме в един празен апартамент. И аз отново започнах да плача. Тук изведнъж на вратата се позвъни. На прага стоеше Максим. Изглеждаше така, сякаш има нужда от по-добро: блед, изтощен, трябваше да го пусна вътре.
От този момент нататък той винаги беше до вратата. Помагаше ми с всичко. Носеше продуктите, играеше си с бебето, макар че в началото дори не си говорехме.
Някак неусетно той отново влезе в живота ни. И един път остана да пренощува.
Шест месеца по-късно се оженихме. Синът ни вече е на пет години. Живеем добре, но всеки от нас изпитва вътрешна вина, която често ни кара просто да седим мълчаливо и да се срамуваме да кажем дори дума.
Не причинявайте болка на близките си, защото не знаете какво ще се случи утре!
