Преди шест години майка ми се омъжи повторно. Тя се разведе с баща ми, когато бях на седемнайсет години. Той замина при семейството си в южната част на страната, а майка ми остана да живее в същия апартамент. Разводът им не ме изненада, тъй като винаги съм ги възприемал като несъвместима двойка. Баща ми е спокоен и кротък, а майка ми е човек с характер, който не всеки може да понесе да бъде в нейната компания.
Бях възрастна, така че не се налагаше да се обяснявам. Общувах нормално с майка ми и баща ми. Най-вече с майка ми, разбира се, защото живеехме в един и същи град. Но вече не живеехме заедно, просто общувахме.
В началото живеех в общежитие в университета, а за двадесетия ми рожден ден баща ми направи кралски подарък – купи ми двустаен апартамент.
Майка ми беше активна в личния си живот и не ме притесняваше. Аз правех същото за нея. Затова пък разбрах, че е имала връзка с един мъж, когато те щяха да узаконят връзката си. това беше решение на майка ми, но аз не харесах веднага този човек. Природата на една майка не е дарба и тук става още по-лошо.
Но майка ми беше замръзнала и го гледаше, сякаш беше нещо голямо и неземно. Така че нека се омъжи за него, ако й харесва.
Младоженците се преместиха в имението на майка ми. Новият ѝ съпруг бил бездомник, бившата му съпруга също го пуснала да влезе, а той така и не се преместил никъде след развода. Преди да заживее с майка ми, той наел стая в едно общежитие.
„Представяш ли си, той е ремонтирал стария си апартамент, купил е всички мебели, а тя се отнася така с него!“ – каза ми майка ми със сълзи на очи. Отново запазих мълчание, макар да смятах, че жената е постъпила правилно, и окончателно ме убеди следното изречение: „Добре, че не ѝ плаща издръжка. Тя така или иначе харчи всичко за себе си.
Нещо повече, тя разказва на детето нещо за баща си, а то дори не иска да говори с него“. Ако не се лъжа, синът ми е на петнайсет години, така че не е лесно да „кажеш“ подобно нещо на дете. достатъчно е веднъж да поговори с баща си и ще разбере. Но аз запазих тази мисъл за себе си. Не виждах причина да доказвам каквото и да било на майка ми.
Не беше за мен да живея с такава дарба. Самата аз съм омъжена и имам син. Майка ми идваше сама на гости на внука си, защото съпругът ѝ „не може да понася шума и плача на децата“. Това не ме разстрои ни най-малко и не исках да го виждам отново, но трябваше да го направя. Сега синът ми е на пет години и от време на време посещаваме майка ми. Понякога пътищата ни със съпруга ѝ се пресичат и тя никога не казва и дума.
Винаги казваше нещо за възпитанието на децата, дори когато не трябваше да мучи на кравата, той беше баща на годината. Но ние идвахме предимно когато той беше на работа. А той работеше три дни в седмицата, на служба в някаква фабрика. Когато не си беше вкъщи, дори оставяхме внука ни при майка му за една нощ. Неотдавна със съпруга ми бяхме поканени от стари приятели на сватба. Събитието се провеждаше извън града, така че в плана влизаше нощувка.
Щеше да е проблематично да вземем със себе си бебето, което е твърде малко, за да понася лесно такива дълги пътувания и събития. Попитах майка ми дали може да седне с внука ми за два дни. Тя провери датите, попита съпруга си какъв е графикът му и каза, че може.
Съпругът ѝ заминаваше за деня и преди да пристигне, мама заведе сина си в нашата къща и ни изчака. Всичко мина перфектно и ние си тръгнахме с чиста съвест. Въпреки това решихме да не оставаме да пренощуваме. Атмосферата не беше приятна. Решихме да се приберем вкъщи, за което забравих да предупредя майка ми. Когато пристигнахме в дома ѝ, ме очакваше нещо невероятно. Отворихме вратата с ключа и останахме изумени. Синът ми спеше на креватче в коридора.
Майка ми има апартамент с три спални и бебето не спеше на легло, а на старо креватче в коридора без светлина, въпреки че помолих майка ми да бъде близо до него, защото може да се събуди през нощта. Майката гледа филм в киното заедно със съпруга си. Влизам с глупав въпрос на лицето си. И познайте какво, човекът носеше такава корона, че започна да се възмущава, че съм дошла без предупреждение. В дома му?
Всичко, което имаше, бяха чифт протекли чехли и мухлясали мазила, а подът на апартамента му по право принадлежеше на мен. Казах му и го предупредих, че ако синът ми получи детско креватче в коридора, аз ще направя същото и утре ще инициирам размяна на апартаменти, за да получа своя дял. Взехме момчето с нас, то спеше и не усещаше нищо.
На следващия ден говорих с майка му, която пееше като славей. Тя каза, че не са имали намерение да слагат детето да спи в коридора. То просто си играело там на креватчето и заспало. Да, заспало е по пижама върху възглавницата и чаршафа, които бях донесла, и аз веднага повярвах.
Съпругът ми също се чувства неудобно от ситуацията, но ме моли да не се разстройвам и да не развалям настроението на хората, защото те вероятно разбират всичко. Но аз не искам да се успокоявам. Ще взема това, което е мое, и ще ги оставя да правят каквото искат. Какъв е поздравът или отговорът? Или аз греша?
