„Преследвах ги като ковчег, а съпругът ми също се движеше с максимална скорост. Какво получихме за това? Една голяма смокиня с маково семе.“
През целия си живот мислех само за това, че ако изкарам годините си, ще бъда възнаградена с парцел земя в средата на нищото.
Кафе сред природата, птички, чуруликащи на заден план, мир и тишина. Тази идилия ме караше да продължавам. Имах голям късмет, така че веднага щом настъпи дългоочакваният момент на пенсионирането, със съпруга ми си купихме вила в едно от полските села. Всичко вървеше според плана ни. Е, с изключение на един проблем. Нашите близки.
Втурнах се около тях като в ковчег
Едва бяхме внесли най-необходимите неща във вилата, хората започнаха да правят поклонения към нас. Бързо се сбогувах с идилията, за която толкова много бях мечтала. Нямаше значение дали са празници, ваканции или Великден. Телефонът ни звънеше непрестанно, а от другата страна на слушалката витаеха близки, жадни за свободен уикенд. Отначало ги канех, сякаш бяха най-добрите ми приятели, но в дългосрочен план това се превърна в мъчение.
Преследвах ги като ковчег, като съпругът ми също се движеше с максимална скорост. Какво получихме за това? Една голяма смокиня с маково семе. Никой не искаше да си мръдне пръста, а когато директно помолихме за помощ в замяна на нощувка, те си вирнаха носовете, защото все пак:
„Не сме дошли тук, за да работим здраво, скъпа. Искаме да си починем. Най-сетне слънцето грее, можем да си опънем краката. Ще помогнем следващия път.“ Да, точно така…
Телефоните звъняха на практика 365 дни в годината. И всяка красноречива дискусия звучеше почти идентично. Нула угризения, нула искания. Блъскаха ни се в главите без прошка, под претекст за укрепване на семейните връзки.
Честно казано, и до днес съжалявам, че ми липсваше асертивност. Отчасти моята вина и тази на съпруга ми е, че позволихме да ни направят наивници. Не можах да устоя и посрещнах поредица от посетители в моето селско светилище на мир и спокойствие с намръщена физиономия, но с отворени обятия.
Нещо в мен се пречупи, когато осъзнах, че с всяко посещение не само ми се искаше все повече и повече да наритам задниците на тези хора. Но също така забелязах, че правопропорционално на нарастващия брой гости портфейлът ми се свиваше.
Един от най-големите проблеми бяха парите. Гостите ни обичаха нашия „курорт“ преди всичко заради това, че беше безплатен. Храненето, спането и почистването бяха безплатни. Не звучи ли това като най-добрата почивка под слънцето?
На път съм да фалирам
Разбира се, сега мога само да се смея на глупостта си, но по онова време се чувствах като между чук и наковалня. Знаех, че в тази ситуация имам два избора. Или щях да унищожа семейството си, или щях да фалирам.
Можете ли да си представите, че отивате на барбекю на приятел и единственото, което носите със себе си, е гладният ви стомах? Не? Тогава си помислете за ситуацията, в която бяхме изпаднали в продължение на почти една година. Купих килограми колбаси, литри бира и тонове въглища за барбекюто. Всичко това от моя джоб, защото роднините ми сякаш са забравили, че всичко това струва пари.
Мисля, че само веднъж след нашата интервенция се случи родната ми сестра да донесе нещо от себе си… и за себе си. За барбекюто за четирима души тя донесе една наденичка, бира и кайзер. Не се беше сетила за никой друг. Настани се удобно на хамака ми и с протегната ръка просто чакаше да ѝ подам студена напитка.
Беше ми писнало от това, затова реших да поговоря със съпруга си, за да разрешим по някакъв начин тази безизходица.
– Мирек, просто не мога повече да правя това. Това ще ни съсипе. Исках да си почина, а не да летя на почти две работни места пред хора, които се отнасят с мен като с миялна машина. – Казах на съпруга си почти през сълзи.
– Прав си, скъпи, не можем повече да спонсорираме всички. Обявявам протест. Следващия път ще се противопоставим твърдо. Няма да подготвяме нищо. Те ще седят на колене и на ръце.
– Страхувам се, че ще ни се разсърдят/….
– Нека се ядосат. Каква е ползата, ако никой от тях не ни уважава?
– Добре. Прав си. Следващия път, когато се обадя, ще отстоявам позицията си.
В очите ми се появиха сълзи
Не се наложи да чакаме дълго за това, защото още вечерта се обади братовчедка ми Мариола. Тя искаше да ни застане начело с четирите си деца и съпруга си. Бях твърда. Казах ѝ какво е положението и че този път всеки трябва да допринесе с нещо от себе си. Общо взето, бях горда от себе си, а Мариола не изглеждаше много изненадана. Тя кимна учтиво и се сбогува.
Вече очаквах с нетърпение пристигането им. В края на краищата очаквах с нетърпение посещението на гостите. Щом видях колата им на хоризонта, почти подскочих на стола си от вълнение.
– Мирек! Те са тук! Ела да ги поздравиш, удобно е да имаш мъжка ръка, за да извадиш покупките!
– Здравей, скъпа! – извика мъжът ми по посока на тичащите деца и братовчедка ми – покажи ми къде държиш торбите в този голям ауспух, аз ще ги отнеса направо в мазето, там е по-хладно.
– Успокой се, Миречек, тук имам всичко, което ми трябва – Мариола сложи на земята малка торбичка за еднократна употреба от известен магазин за намаления. На дъното ѝ имаше малък колбас, увит в сребро, и пет пилешки крилца.
– Мариолу, какво е това? Това ли е всичко, което си взела със себе си? – Попитах изненадано.
– Ами защо? Това не е ли достатъчно? Децата няма да ядат пържена храна. Достатъчно е да им дадеш малко плодове или да направиш сандвичи. Това, което донесохме, е достатъчно за началото на партито – подхвърли тя в лицето ми, завъртя се на пета и тръгна към децата.
Отидох в кухнята с наведена глава и нещастна наденица в ръка. Разбира се, бях приготвила сандвичи и закуски за децата; в края на краищата, не бих завидяла на малчуганите. Докато се захващах да изваждам от хладилника запасите от лакомства за барбекю, които бяхме купили, съпругът ми дори ме лапна.
– „А ти какво правиш? Бяхме се договорили за друго. Щом са донесли толкова много, значи ще изядат толкова и баста!
Аз го послушах. Той беше прав. Трябваше да бъда твърда. Оскъдните остатъци, които братовчед ми беше донесъл, изчезнаха бързо.
След това започва истинският цирк….
– Колбасът беше вкусен, но аз щях да хапна нещо друго. Какво друго е приготвил готвачът за нас днес, а? – Казик, съпругът на братовчедката, каза с развеселен тон.
-Това беше всичко, скъпи мой. Днес кухнята е затворена. Съжалявам.
– Хайде, не се заигравай – засмя се Мариола. – Знаем каква добра домакиня си. Не е нужно да ни се подиграваш.
– Аз съм смъртно сериозна. Не така се договорихме, скъпа моя. Миналия път сложихме цялото барбекю и още нещо. Сега е твой ред – казах аз.
Видях лицата им. Не бяха щастливи. Гледаха ме сякаш съм странна, но честно казано? Не ми пука за това. Точно толкова бързо, колкото бяха изяли остатъците, които бяха донесли, те се придвижиха към колата. Опаковаха децата и потеглиха, като си бърбореха нещо под носа за моето негостоприемство. Вечерта получих и многозначително текстово съобщение, в което Мариола пишеше колко е разочарована от мен.
Бях научил урок от живота
Подобен сценарий се повтори още при посещението на приятелите на съпруга ми, както и на любимата ми сестра. Никой не взе думите ми на сериозно. Мислеха, че се шегувам, а после се спускаха на главите ни с празни ръце. След няколко подобни ситуации, в които на масата имаше само сух хляб и сол, гостите ставаха все по-малко, а телефонът замлъкна.
Чрез пантофите до мен достигна информацията, че за мен се говори, че съм ужасен човек, лоша домакиня и че съм извън себе си от благополучие. Може и да съм изрод, но поне няма да бъда жертва. Научих един урок от живота. Научих по трудния начин, че ако покажеш на някого пръст, той ще ти вземе цялата ръка и накрая ще те погълне целия.
