„Не исках да го правя, но нямахме избор. Мама се нуждаеше от постоянни грижи, а аз не можех да си го позволя. Сега обаче всички признаци сочеха, че ще ми се наложи. Домът за възрастни хора няма нищо общо с тишината и спокойствието“.
Завъртях писалката в потните си ръце. Беше ранна утрин. Точно зад стената майка ми спеше. След пет минути трябваше да я събудя, ако трябваше да успеем. Сърцето ми се сви от мъка, когато осъзнах, че това вероятно е последната ѝ сутрин в тази къща. В къщата, в която беше прекарала по-голямата част от живота си/….
Нямахме друг избор
След много дълги разговори и двамата стигнахме до заключението, че това е единственият изход. Мама се нуждаеше от грижи, които аз не можех да ѝ осигуря. Аз имах деца, така че не можех да напусна работа и да се преместя на повече от двеста километра. Мама, от друга страна, не обмисляше да се премести при мен. Щеше да е тясно, но можехме да съберем дъщерите в една стая, за да освободим място за баба по този начин.
– Няма как! – отказа тя без колебание. – Съвместното съжителство на куп още никога не се е получило добре за никого, повярвайте ми!
Един ден съпругът ми донесе вкъщи листовка. На нея беше изобразена величествена сграда и двама усмихнати старци.
– Не можем да й направим това… – въздъхнах аз. – Трябва да има друг начин!
– Това е единственият начин да й помогнем – възрази Пьотр. – Тя е останала съвсем сама след смъртта на баща си, на всичкото отгоре напоследък седи в инвалидна количка. Тя няма да може да функционира без помощ.
Трябваше да се съглася с него. Сериозните проблеми с гърба бяха обрекли мама на инвалидна количка. И това беше малко след като погребахме татко. Мама изглеждаше примирена със съдбата си и именно тя ме утешаваше.
– Това е за добро. Не искам да ти бъда в тежест, а и не мога да се справя сама. Заведи ме в центъра възможно най-скоро.
Помислих си, че тя иска да приключи с това, и очите ми се насълзиха. Майка ми, от друга страна, не пророни нито една сълза.
– Ще можеш да ме посещаваш по-често от преди, нали?
Стиснах ръцете ѝ. Бяха топли и набръчкани. Докато седеше така в инвалидната си количка, уязвима и безпомощна, тя вече не приличаше на енергичната жена отпреди. Майката, която всяка неделя ни гонеше из парка и пържеше куп палачинки. Мисълта за това ме натъжи още повече и се мъчех да сдържа риданията си.
А сега седях на кухненската маса и чаках майка ми да се събуди и да подпише необходимите документи за прием в центъра. Стрелката на часовника неумолимо се отдалечаваше. Станах и отидох до вратата на спалнята. Почуках тихо и после леко натиснах. Мама се мъчеше да пропълзи към количката.
Втурнах се да ѝ помогна. Ръцете ми трепереха, бях съвсем объркан. Моралната дилема все още ме измъчваше. Трябва ли да го направя или не? Наистина ли това е най-добрият вариант?
– Мартузия, не се измъчвай повече – каза мама, сякаш четеше мислите ми.
– Мамо, толкова съжалявам…
– Недей. За мен ще се грижат добре. Така трябва да бъде – тя ме погледна с небесносините си очи и аз изпитах леко облекчение.
Като се облегна на рамото ми, тя седна в инвалидната количка, която сама закара до кухнята. Тя подписа документите. Аз пренесох багажа ѝ до колата. Центърът се намираше само на трийсет километра от дома ми и всъщност щях да мога да я посещавам много по-често. Толкова много хубаво обаче.
Нещо странно се случва там
Пътуването ни мина в слушане на музика. Накрая на хоризонта проблесна малък хълм, осеян с розови храсти и други цветя. Градината беше пъстра и впечатляваща. Тя повдигна настроението ми. Мама също изглеждаше щастлива. Веднага щом спряхме на алеята, двама парамедици изтичаха до колата, помогнаха ѝ да излезе и я настаниха в инвалидната ѝ количка.
В добре поддържания интериор се усещаше характерна миризма на дезинфектанти и нещо неопределено в коридорите. Своеобразна миризма на старост. Стаите бяха заключени и по пътя към кабинета на директора не срещнахме никой от обитателите.
– Много е тихо тук – отбелязах аз, когато един сивокос мъж ми подаде ръка. – В този час нашите обитатели дремят – усмихна се широко той.
Изпълних формалностите, разговарях приятно с директора на центъра и придружих майка ми до стаята ѝ. Беше време да се сбогуваме. Усещах как емоциите, които се надигаха в мен, започват да ме завладяват.
– Мамо… – гласът ми трепереше, а очите ми се пълнеха със сълзи.
– Мартузия, моля те, тръгвай си сега – майка ми ме гонеше, преструвайки се на смела. Чувствах се така, сякаш сърцето ми щеше да се пръсне на милион парчета. – Карай – повтори тя с ударение.
Целунах я по челото и с бърза крачка напуснах центъра. След това се стрелнах през градината и, мъчейки се да си поема дъх, стигнах до колата. Трябваше да се махна оттам възможно най-бързо.
– Имаше нещо странно в тези интериори – казах на съпруга си.
– Марта, така е във всеки дом за стари хора….
– Не го наричай така! – Скарах му се с очи.
– Извинявай – той ме погали по ръката. – Но мисля, че прекалено много го преживяваш. Ще се оправи. Там никой няма да я нарани, напротив, ще се погрижат за нея, все пак са професионалисти.
Надявах се, че ще е така.
Какво имаш предвид, че не ти е позволено да влизаш там? Защо?
Минаха няколко дни и емоциите започнаха да стихват. Мама ми се обаждаше всеки ден и ми съобщаваше за всичко, което се случва в центъра. Тя изглеждаше щастлива, а това беше най-важното за мен.
Един следобед, точно след работа, отидох да я посетя. Градината ухаеше на лудост, а слънцето приятно огряваше. Затова излязох навън с майка ми, за да може да подиша свеж въздух.
– Тази стая, точно до моята, е заключена с четири спусъка – мама посочи с движение на главата си редицата прозорци на втория етаж, където живееше.
Всъщност само на един от прозорците имаше спуснати тъмнозелени завеси. Не бях забелязал това преди.
– Мартузия, там трябва да има нещо – прошепна тя заговорнически.
– Какво имаш предвид?
– Вече две нощи не спя. Това шумолене и дрънкане ме побърква – въздъхна тя.
– Може би е някой предизвикателен пациент – зачудих се на глас. – Ще поговоря с персонала.
Отново погледнах към прозорците. Имах чувството, че завесата леко се е помръднала.
– Кой живее там? – Заприказвах се с една обитателка, която се разхождаше в градината, и посочих един прозорец със завеса на втория етаж. Жената ме погледна смутено.
– Никой. Никой не е живял там от… – тя спря.
– Откога?
– Не би трябвало да ви говоря за това. Тази стая е затворена. Забранено е. Не ти е позволено да влезеш там.
– Моля те, кажи ми – погледнах я умолително. – Майка ми живее в съседната стая.
Затвориха я, защото нямаше средства за ремонт.
Жената се прехвърли от крак на крак; виждаше се, че се колебае. Дали в онази стая се е случило нещо, за което се е страхувала да говори?
– Добре, но нека това остане между нас. Там е живял един мъж; говореше се, че е обладан. Извикаха екзорсист, но той не помогна. Накрая той съвсем полудял и се наранил.
По гръбнака ми преминаха тръпки. Погледнах надолу към майка ми, която седеше в инвалидната си количка. Тя се взираше в прозореца като хипнотизирана.
– Мамо! – Леко я побутнах. – Събуди се, да вървим – избутах инвалидната количка на пътеката.
Задушливият въздух, който се задържаше в сградата, ме накара да се замая. Поразена от разказа на жената, се свлякох на стола. Избърсах потта от челото си, поех си дъх и се почувствах малко по-добре.
– Чакай ме тук – казах на майка ми и тръгнах по коридора. Извиках асансьора и след известно време, придружен от металическо тракане, стигнах до втория етаж. Коридорът беше тих и празен, потънал в полумрак. Толкова по-странно, че навън грееше слънце.
Минах покрай стаята на майка ми и се изправих пред тайната врата. На пода под тях лежаха дълги сенки. С туптящо в гърдите ми сърце се приближих и натиснах дръжката/….
Фигурата ме гледаше с невиждащи очи
За моя изненада вратата се отвори. Бутнах я леко и пред очите ми се появи голямо метално легло. Боята се лющеше от стените. На ръба на леглото седеше измършавял мъж в разкъсана на гърдите пижама. Изведнъж той рязко извърна глава и ме заля вълна от ужас.
Усетих как тишъртът се залепва за гърба ми. Фигурата ме гледаше с невиждащи очи, очите ѝ бяха покрити с бяло. Инстинктивно направих крачка назад и тогава стаята се разтърси от истеричен смях. Един дрезгав глас отекна в коридора.
– Какво правиш! – някой ме сграбчи за раменете.
Разтърсих глава, за да се опомня. Осъзнах, че стоя пред заключена врата и дърпам дръжката.
– Тази стая е заключена, нямате право да влизате тук – изруга ме медицинската сестра.
Усетих пронизващ студ, ръцете ми трепереха и не можех да помръдна от мястото си.
– Съжалявам – промълвих аз. – Бях объркала стаята.
– Моля, напуснете – жената ме бутна леко, като смръщи вежди, а след това ме гледаше как се отдалечавам. Не се обърнах, но усетих погледа ѝ върху гърба си. Без да чакам асансьора, се затичах надолу по стълбите.
– Какво се случи? – Мама ме погледна разтревожено.
Вероятно не съм изглеждала добре. Разгладих разрошената си коса, после опрях ръце на коленете си и поех няколко дълбоки вдишвания. Нямах време да ѝ отговоря, защото директорът се появи от ъгъла на коридора.
– Всичко ли е наред? – попита той, като ни погледна.
Изправих се, опитвайки се да изглеждам както обикновено. Трудно нещо, като се има предвид, че сърцето ми биеше като лудо. Бях ужасена и направих дълги крачки нагоре по няколко десетки стълби. Бузите ми горяха, а потта се стичаше по гърба ми и залепваше за бретона ми.
– Мама е обезпокоена от шумовете, идващи от съседната стая. Тя не може да спи заради тях – просъсках аз.
Директорът се разсмя на глас, което ми се стори силно неуместно. Погледнах го подозрително.
– Дали нещо се е случило в тази стая? – Попитах, без да откъсвам поглед от лицето на директора.
Мъжът стана сериозен.
– Кой ви каза това?
– Това няма значение. Искам да знам.
– Последвайте ме – каза той и без да чака отговор, се отправи към асансьора.
Объркан, аз го последвах. Миг по-късно отново бях на втория етаж, а сърцето ми, обезумяло от страх, искаше да изскочи от гърдите ми. Не можех да си поема дъх, когато ключът се завъртя в ключалката с метален стон. Стиснах клепачите си, очаквайки драстична гледка.
– Не можеше да се чуе никакъв шум – вратата леко изскърца. Миризмата на застоял въздух се носеше отвътре. Отдавна никой не беше проветрявал тук, помислих си аз.
Отворих бавно очи. Едно легло, празно нощно шкафче, панели на пода и боядисани в бяло стени. Нищо друго. Въздъхнах с облекчение.
– Стаята е просто празна. Така че не знам какво е чула майка ти, но със сигурност не е идвало оттук. По-възрастните хора привличат вниманието на близките си по различни начини… – Той предполагаше, че мама е измислила нощните шумове, за да ме накара да се тревожа повече за нея? – Бих ви помолил да не тревожите повече персонала ми по този въпрос.
Отново, без да дочака отговора ми, директорът просто се завъртя на пета и изчезна зад ъгъла на коридора.
Какво се случва тук? Потупах нервно бузите си. Нима съм се побъркал? В партньорство с майка ми? Тя има слухови халюцинации, а аз имам заблуди? Прекалено много такива съвпадения. Този ден се сбогувах с майка си, изпълнен с тревога. Видях със собствените си очи, че съседната стая е празна, но видението на стареца, от когото капеше кръв и очите му бяха бели, не ме остави на мира. Тя минаваше през ума ми отново и отново.
Той е тук
– Приемат пари в брой. Могат да направят основен ремонт след нещо подобно – отбеляза Питър, когато му разказах всичко, когато се прибрах у дома.
– Парите нямат нищо общо с това – отвърнах аз.
– Какво е тогава? Такава трагедия може да се случи навсякъде. Колко луди има по света? – Както обикновено, съпругът ми беше стигнал до крайност.
Обичах го, но понякога изобщо не можех да се разбирам с него. Затова оставих останалите си мисли насаме със себе си. Имах цяла нощ да ги правя, защото не можех да заспя. И когато успях да задремя, телефонът иззвъня. Погледнах часовника си. Два и тридесет през нощта. После погледнах дисплея. Мама!
Вдигнах набързо.
– Мамо? Какво става?
В слушалката се чуваше само пращене и равномерно дишане.
– Мамо! – Изкрещях.
– Ето… ето го… толкова е красиво, тези цветя са толкова пъстри – чух.
Скочих на крака. Вече знаех, че в този проклет център се случва нещо много лошо. И майка ми беше в епицентъра на това зло. Трябваше да я спася. Бързо навлякох дънките си, без дори да свалям пижамата си. Отгоре наметнах потник и на бегом грабнах ключовете за колата.
Нарушавайки всички правила, пристигнах на хълма. Паркирах колата пред портата. На лунната светлина огромната сграда правеше зловещо впечатление. Завесите на непокритите прозорци сякаш се движеха равномерно, сякаш цялата къща дишаше. Вратата беше затворена, затова се покатерих на оградата и прескочих от другата страна. В прозореца на една стая на втория етаж видях лице.
– Мама! – Изкрещях и се затичах към входната врата.
Те също се съпротивляваха. Увих лакътя си в потника и ударих стъклото. Паднаха парчета стъкло. Протегнах ръка навътре и отворих вратата. Една медицинска сестра се опита да ме спре, но аз я отблъснах и изтичах нагоре по стълбите.
Вратата на „забранената“ стая на втория етаж беше широко отворена. Някой извика зад мен да спра. Въпреки това успях да стигна навреме до целта си. Застанах на прага на стаята и замръзнах.
Вътре беше майка ми. Тя седеше в инвалидната си количка и си гукаше нещо под носа. Изглеждаше толкова спокойна и щастлива. Едва след миг забелязах, че държи нещо лъскаво в ръцете си. Сребристата му повърхност отразяваше лунната светлина. Количката леко се раздвижи. Колелата се завъртяха, скърцайки тихо. Мама вдигна ръката си нагоре. В нея държеше парче счупено огледало.
Тя замахна и в същия момент аз паднах в нея, избивайки острото парче от ръката ѝ. С трясък то се удари в стената и се счупи наполовина. Внезапно течение отвори прозореца с гръм и трясък и върху главите ни се изсипа градушка от стъклени парчета. Покрих майка си със собственото си тяло. Усетих как острите ръбове нараняват врата ми. Сякаш хиляди иглички се забиваха под кожата ми. Без да мисля много, грабнах количката и избутах майка ми в коридора.
– Не можеш да влезеш тук! – изкрещя една медицинска сестра с къдрава червена коса. Други две се присегнаха към стената, прикривайки устата си с ръце. Сигурно бяха шокирани от това, което видяха.
– Тогава как майка ми е попаднала там? – излязъл от контрол, аз така силно бутнах медицинската сестра, че тя падна на пода.
Мама никога повече не се върна на хълма
Мама скри лицето си в ръцете и избухна в сълзи. Обгърнах я с ръка, без да обръщам внимание на жената, която лежеше там.
– Бихте ли ми казали какво се случва? Ти си този, който вчера се опита да влезе там, нали? – съскаше яростно червенокосата медицинска сестра, като тромаво пълзеше от пода.
– Не знам какво криеш тук, но това нещо наранява хората! – отвърнах аз.
– Права си… – тихо заговори разтрепераната млада медицинска сестра. – Тази къща отдавна трябваше да е изгоряла. Заедно с тази стая.
После се прекръсти и избяга. Погледнах я шокирано.
– Махайте се оттук, всички вие! – изкрещя червенокосата.
Не беше нужно да ми казва това. Бутайки количката с изумената майка, излязох от сградата. Оставих всичките ѝ вещи вътре. Нямаше да се върна за тях. Единственото, което исках, беше да се махна колкото се може по-далеч от това място. Докато се отдалечавах, погледнах назад. На прозореца на една стая на втория етаж висеше скъсана завеса. Фигурата на една медицинска сестра се размиваше вътре. Червената ѝ коса беше разрошена, а студеният ѝ поглед беше забит някъде в далечината. За миг ми се стори, че виждам в нея ужасяващия мъж. Истеричният му смях прозвуча в ушите ми.
Погледнах към майка ми. Извисена с гримаса на болка, тя с всички сили притискаше юмруци към ушите си. Започнах да ридая от ужас. С треперещи ръце отворих вратата на колата, а след това се мъчех да сложа майка ми на пътническата седалка. Чакълът скърцаше под колелата, докато се движех с голяма сила.
Мама никога повече не се върна там. На следващия ден научихме от вестниците, че тази нощ старческият дом на хълма е изгорял до основи. Причината за пожара била електрическа повреда. За щастие обитателите и персоналът са успели да бъдат евакуирани. Загинала е само една медицинска сестра. Жена с червена коса.
Коя беше тя всъщност? Какво криеше заключената стая? Никога няма да разбера. И дори не искам да знам. Най-важното е, че успях да спася майка си.
