Три дни преди Нова година синът ѝ поканил Светлана Семеновна да празнуват вкъщи. С него и съпругата му. Знаейки, че снаха ѝ не обича да готви, тя приготвила няколко ястия, опаковала ги в съдове за храна и сложила всичко в една торба. Вечерта на 31 декември тя повикала такси.
„Защо носиш такъв тежък товар?“ – възмутил се таксиметровият шофьор, неин връстник, докато вземал чантата от ръката ѝ, за да я постави в багажника. В нея има храна – попитала тя шофьора. Бяха изминали половината път, когато телефонът на пътника иззвъня: „Артър, сине, на път съм! Ще дойда навреме!“ – каза тя в слушалката.
– „Мамо, ето за какво става дума… Поканиха ни в един ресторант. Там ще бъде цялата горна част на нашия офис. Това празненство ще ми помогне в бъдеще. Не всички служители са поканени. Моля те, не ме разбирай погрешно. Не можеш да откажеш такава покана. Помолете шофьора да ви откара – Синко, кажи, че се шегуваш.
Подготвях се толкова дълго, сготвих толкова много вкусни неща… – Така е, c’est la vie. Не се ядосвай, мамо, и не се разстройвай. Ще ти се обадя по-късно, ела си вкъщи. Веселото, предколедно настроение беше изчезнало. Всъщност Светлана се разплака. Беше толкова развълнувана от поканата, че дори не помнеше настроението на сина си.
Тя си спомни още няколко пъти, когато синът ѝ я беше предал по същия начин… „Да се върнем!“ – помоли тя шофьора. „Нещо се е случило?“ – попита той. Форсмажорни обстоятелства – отвърна тъжно жената. Не ми се иска да празнувам Коледа сама“. – Защо? Аз ще го приема! Но с теб!“ – каза весело шофьорът.
После добави тъжно: „Защо мислите, че днес дойдох с такси? По същата причина. Не искам да остана сам вкъщи днес! Да отидем до моето жилище! „Хайде да вървим!“ – усмихна се Светлана. И добави: „Как се казваш… Просто двама самотници се срещат.
