Сине, вземи ме вкъщи, вземи ме вкъщи, сине. Ще се скрия някъде в ъгъла, ще сложа кърпа на устата си, за да спра да кашлям, и ще прекарам няколко дни в къщата си 09.07.2023 Татко, вземи ме у дома за Великден, вземи ме у дома, сине. Ще се скрия някъде в ъгъла, ще сложа кърпичка на устата си, за да спра да кашлям, и ще прекарам няколко дни в къщата си, където стените се лекуват.
„Не мога да издържам тук.“ „Ти си като дете, баща ми. Топло е, чисто е, имаш какво да ядеш, ще донеса още нещо от вкъщи, ще купя лекарства“. – Не съм гладен, Вася, не съм си бил вкъщи от една година – старият Петро се опитва да погледне сина си в очите
– Само аз съм останал в двореца, всички прибраха по домовете – Е, добре, добре, до Коледа има още четири дни. Аз ще ги взема. Василий се обърна към прозореца, а щастливият Петро започна да се разхожда из двореца и да разказва на сина си, че сега нещата са много по-добри. Останал сам, той погледна през прозореца. Пролет… плачещите върби, които някой беше засадил в двора на болницата, бяха разцъфнали и се бяха раззеленили.
Навсякъде е толкова тихо.“ – Не всички обаче са взети от семействата си на Коледа, има и тежко болни и такива, които нямат никого. Самотата отново започва да обзема Петро и той усеща стягане в гърдите си. „Как ще издържа още четири дни? „Когато се прибера вкъщи, ще отида направо на гробището, за да видя Мария. Сърцето ми се къса при мисълта, че теб те няма. Светли облаци витаят и плават в синьото небе, после се събират, после избледняват и изведнъж се губят в безкрая.
Бели одеяла върху болнични легла, мирис на лекарства и тишина, която несъзнателно потиска и обезкървява душата, която копнее да отиде в родния двор, където се появи примусът. – „Боже, Боже, вземи ме у дома, борът на портата шуми и гробът на Мария посивява от мъка по мен, вземи ме у дома за ден-два и после прави с мен каквото искаш“.
– прошепва Петро и се прокашля. – „Вира, ще доведа баща ми у дома за Коледа“, Васил поглежда в очите на жена си и се опитва да я прегърне в обятията си. Вира нервно помръдна ръката си и се измъкна от прегръдката. – Знаеш, че баща ти има туберкулоза и може да зарази цялото семейство.
– Но ликьорът твърди, че отдавна не е произвеждал микобактерии. Така че не е опасен за хората, които го пият. – Вярвате ли на магазините за ликьор? Вече не вярвам на никого и на нищо. Тези лекари вече нищо не разбират. Алкохолът ще ни излекува ли? Повече пациенти означава повече пари.
Искате ли да ни обречете на вечна болест и смърт? Вера се затвори в себе си и до вечерта не говореше с Василий, а през нощта дълго плака, като казваше, че Василий не я обича. Той прегърна жена си до гърдите си, целуна обляното ѝ в сълзи лице, извини се и повтори, че нищо няма да се случи на баща му, ако остане в магазина за алкохол за Коледа.
В събота Петро не се отдели от прозореца. С болка гледаше как слънцето се движи по небето, а листата, зелените стръкове трева и красивите млади щъркели кръжат високо и високо. – „Още е ранна вечер, но ще дойдеш, сине, следвай ме, ще дойдеш, Вася. Някъде в църквата почистваха площада.
Мария винаги седеше до гроба Господен цяла нощ от петък до събота. „Защо ни разпънаха, Исусе?“ – Петър каза, като говореше на глас. „За нашите грехове, а не за твоите, защото Ти беше без грях. Безгрешен, но Ти умря в такива мъки, за да спасиш нас, грешните. Какви нечовешки страдания си понесъл.
Прости ми, че се оплаквам, и не ме оставяй сам, не ме оставяй. Чух как лекарят каза на сина ми, че му е позволено да ме вземе вкъщи за няколко дни, че вече не съм чужденец. Слънцето започна да залязва, изпращайки последните си лъчи към младата крона. „Защо не те взеха вкъщи?“ Възрастната жена, която беше донесла храната, погледна пациента със съчувствие. Той не отговори, тъй като имаше спазъм в гърлото.
Когато след малко дошла да прибере чиниите, видяла, че той не е докоснал храната. С тежка въздишка тя занесе всичко в кухнята. За миг Петро усети присъствието на покойната си съпруга Мария в ръката си. Усещането беше толкова силно, че той едва не припадна.
Гръдният му кош биеше отчаяно, светът сякаш се тресеше странно, а очите му не можеха да се откъснат от плачещата върба, която така тъжно бе отронила красивите си цъфнали клонки. Притисна горещата си буза към студената възглавница и лежа така до сутринта, без да затваря очи.
Луната надничаше през големия прозорец, скрита зад облаците, а после се появяваше иззад тях и хвърляше студен блясък върху бледото, уморено от болестта лице и сухите, блестящи очи, в които се отразяваше неизказан копнеж. Рано сутринта на Великден Василий, Вяра и осемгодишният Роман отидоха на църква.
След службата той искаше да отиде в болницата, но семейството на Вяра беше на гости. До вечерта те седяха около богата празнична трапеза, поздравяваха се с празника и пееха „Христос Воскресе!“. Василий почувства такава неописуема тъга в гърдите си, че не издържа и излезе навън.
Църковните камбани биеха в чест на празника и тъгата се превърна в ужасна болка, която изгаряше сърцето му. Той си спомни как някога, на Великден, бил десетгодишно момче, което лежало в интензивното отделение след операция на апендикса.
Никой от семейството нямал право да го посещава, но баща му стоял до прозореца по цял ден. Усмихвал се на Васил през сълзи, моделирал животно от пластилин и му го показвал. Алкохолът отблъскваше баща му от прозореца, а той се отдалечаваше, обръщаше се и стоеше така, докато Васил заспи.
Когато се събуди на разсъмване на следващия ден, видя баща си отново да гледа към прозореца. Той все още не знае къде е спал баща му през онази нощ. След като изпроводил гостите, Василий седял тъжно около час и после си легнал. Той обаче не можел да заспи.
Вера продължаваше да се гушка в него, да го целува и да му шепне нежно, че го обича. На сутринта, когато приготвяше торба с храна за баща му, тя сложи в нея вкусен кравешки бас, скъпи сладкиши и няколко от най-хубавите мандарини. Василий се чувстваше толкова празен, че едва чуваше думите ѝ.
В магазина за алкохол той беше поразен от тишината в коридорите. Не дочака асансьора и изтича по стълбите до седмия етаж. Леглото на баща му беше нормално, само пружините бяха черни, контрастиращи рязко с бялото на леглата. Едва успявайки да раздвижи тежките си крака, Василий се приближи до дежурната сестра.
Без да очаква въпрос, тя тихо каза, че никой не е очаквал това. „Инфекцията разби сърцето на баща ми точно преди Великден. Направихме всичко, което можехме, но за съжаление не успяхме да направим всичко“, каза тя. Един филм