Още от дете се отличавах с упоритост на характера си. Затова, за да се измъкна от родителската опека, на осемнайсетгодишна възраст се омъжих против волята на родителите си, за да се освободя по-бързо от дома. Както се оказа по-късно, едната „опека“ просто се смени с друга.
Съпругът ми беше с тринайсет години по-голям от мен. И веднага след сватбата той заяви, че съм твърде млада и следователно неопитна. Следователно всички решения щели да се вземат от него и нямало да подлежат на обсъждане.
Макар че аз не се смятах за глупава и неопитна. Завърших университета с червена диплома като учителка по ранно детско образование. Ето защо да чуя, че нямам достатъчно ум и опит, ме огорчи. Сега, дванайсет години по-късно, разбирам, че именно тогава самочувствието ми се е сринало рязко.
Осъзнах, че няма смисъл да се противопоставям на съпруга си, затова след известно време спрях да вземам каквито и да било решения. Родителите на съпруга ми също не говореха много добре за мен. Когато се оженихме, бях студентка. Нямаше никакво време за кулинарни шедьоври – стажове, курсови работи, дипломни работи, постоянни зачети и контролни. Готвех само когато имах време.
Съпругът ми подходи толерантно, но никога не забрави да се оплаче на майка си от липсата на подходяща храна в дома ни. Това накара желанието ми да готвя да изчезне напълно.
Знаете ли, да живееш, когато никой не те чува, когато думите ти постоянно са презирани, не е толкова лесно. Дори моите родители, когато исках да им се оплача от живота, веднага ме спираха с думите: „Имаш прекрасен съпруг. Научи се най-после да оценяваш това, което имаш“. Но никой не знаеше, че на обществени места съпругът ми е едно, а вкъщи – друго.
И аз наистина си мислех, че нещо не е наред с мен. Липсваше ми разум, мъдрост, търпение, любов. Бях убедена, че допълнителните курсове и обучения за изграждане на семейна хармония ще ми бъдат от полза. И аз ги посещавах. Прилагах на практика всички знания, които бях придобила. Не видях обаче съответната положителна реакция от страна на съпруга ми, по-скоро обратното.
И тогава разбрах от общи приятели, че съпругът ми има друга жена от много години. Дори ми я показаха – красива, поддържана, уверена. Не разбирам защо съпругът ми не е отишъл веднага при нея, а е живял с мен през цялото това време? И, от друга страна, дали тази жена щеше да се съгласи да живее с него – защото срещата е едно, а съвместното съжителство е нещо съвсем различно.
И едва тогава, след дванадесет години, разбрах, че нямаме семейно щастие не заради мен, а заради съпруга ми. Смятам тези години за загубени, защото постоянно се чувствах някак непълноценна, неразумна, непривлекателна. В края на краищата съпругът ми никога не ме обсипваше с цветя, подаръци или дори комплименти.
Сега разбирам, че съм изживяла толкова години с него напразно. Фактът, че той има друга жена, дори ми дойде в повече – обвиних го в изневяра и поисках развод. Съпругът ми не иска развод, но аз възнамерявам да стигна докрай. По някакъв начин съм сигурна, че все още имам шанс да бъда щастлива.
