Със съпруга ми живеем заедно от пет години.
Той успя да привлече вниманието ми още от първата среща. Веднага се влюбих в него, така че когато получих предложението, си помислих, че съм най-щастливата жена на света. Въпреки че сме заедно от години, връзката ни е също толкова емоционална, съпругът ми все още ми подарява цветя и организира романтични вечери.
След като се оженихме, си купихме апартамент – живеем в него, а другият апартамент съпругът ми наследи от баба си, въпреки че е изоставен. Приятелите ми неведнъж са говорили, че мечтаят за такъв семеен живот.
Родителите ми обаче бяха на съвсем различно мнение. Още от самото начало ми казваха да стоя далеч от него, защото не е такъв, за какъвто се представя, сякаш семейните ценности не са за него. Аз не се вслушах в това и вярвах, че съпругът ми ще ми остане верен.
Винаги се опитвах да бъда перфектната съпруга: сутрин го чакаше готова закуска, а вечер го посрещах в скъпи дрехи и приготвях невероятна вечеря. Винаги ми се струваше, че сме щастливи.
Един ден се разхождах из града и след като пазарувах, реших да огледам втория ни апартамент. Исках да направя малко почистване, да видя в какво състояние е и мислех да предложа на съпруга ми да го наемем. Отворих вратата с ключа си и видях в коридора една млада жена. От неочакваната гледка малко се обърках и просто я загледах.
В този момент обмислях различни сценарии на събитията. Помислих си, че може би съпругът ми е решил да помогне на приятел или е дал ключовете на приятел… Изведнъж той се приближи откъм кухнятаһттрѕ://news.bg
Не можех да измъкна нито дума. Съпругът ми не търсеше извинение, а просто ми крещеше защо съм решила да дойда там, където не трябва да бъда. Избягах оттам, обляна в сълзи. Плаках цяла вечер, а той така и не се върна. Появи се късно през нощта и веднага отиде в кухнята. Държеше се така, сякаш нищо не се е случило.
Когато влезе в стаята, започна да ме обвинява, че аз съм виновна за всичко. Тоест, че не съм му дал нещо, затова е решил да го потърси другаде. Онемях.
Не знам какво да правя и как да се държа. Дори не мога да кажа на родителите си за това, защото те ме предупредиха, че това ще се случи. Много го обичам, но няма да мога да се примиря с предателството до края на живота си.
Какво да правя? Може би е по-добре да оставя всичко така, както е. В края на краищата не живеем зле, с изключение на този единствен въпрос.
