Когато бях на деветнадесет години, заминах за следване в столицата Варшава. Оттогава минаха много години. Сега имам стабилна работа, апартамент и любящо семейство с тригодишен син. Доволен съм от живота си, но много усилено работих, за да стигна до тук.
Мен и сестра ми ни отгледа само мама, татко ни напусна още преди да се родя. Дълго се колебах дали да замина за следване, особено толкова далеч от нашето малко градче. Но реших, че трябва да се измъкна от мястото, където няма работа и всички броят всеки стотинка. Като студент съчетавах обучението с работа в пицария, живеех в тройна стая в общежитието – така пет години.
След това, за шест месеца, правих стаж почти за нищо, така че направо от осемчасовата работа отново се връщах в кухнята. Бях изтощен, помня деня, когато се върнах в апартамента и почти изгубих съзнание. По-късно се оказа, че това е било заради анемия и прекалено интензивен начин на живот.
След три години работа в професията, когато получих повишение, ми се обади телефонът. Мама беше получила инсулт и се нуждаеше от постоянна помощ след изписването от болницата. Дълго говорихме със сестра ми как най-добре да разпределим грижата. В крайна сметка сестра ми реши да приеме мама при себе си. Тя не работеше, така че можеше да осигури постоянна помощ. Мама получаваше пенсия, но аз реших също да подпомагам сестра ми с месечни преводи.
Така минаха още два месеца. След това взех отпуск и реших да посетя мама със семейството си. Обадих се на сестра ми, за да я предупредя, че ще пристигна на следващия ден, но тя не отговаряше.
Когато пристигнах у дома, шурят ми отвори вратата. От прага ми каза, че съпругата му е при козметичка и ме заведе при мама. Бях потресен! Не бих пожелал на никого условията, в които се намираше. На масичката до леглото имаше мръсни чинии и изгнила кора от банан. В стаята цареше ужасна миризма, сякаш никой не беше проветрявал от седмици. Нямаше телевизор или радио. Мама просто цял ден гледаше в стената.
Прехвърлил съм на сестра си общо пет хиляди за тези месеци. Тя обеща да наеме рехабилитатор, който да помогне на мама да се върне поне до частична подвижност. По телефона сестра ми казваше, че мама вече е започнала да ходи с патерици, а истината беше, че едва можеше да помръдне ръката си. Дори не беше възможно да стои на крака…
Не чакайки дори сестра си, започнахме действия с жена ми. Обадих се на познати, които в Варшава имат гледачки за родителите си. Осигурих и подходящ транспорт за същия ден, а жена ми консултира всичко с нейната приятелка, която е лекар.
Сега мама е при нас. Има собствена стая, всеки ден идва физиотерапевт и грижеща се. Напредъкът е огромен. Мама все още не може да ходи, но вече може да става с малка помощ, говори плавно с пълни изречения и се храни сама. Не мислех, че възстановяването след инсулт е толкова трудно. Разбирам, че мама никога няма да възвърне пълната си подвижност преди заболяването, но най-важното е, че е жива.
Много от моите познати препоръчваха домове и заведения за грижи за възрастни и болни хора. Ще бъда честен, замислях се за това, но това е моята мама. Ако имам място за нея и средства да осигуря грижи у дома, защо да я изпращам на чуждо място? Особено когато присъствието на познати лица и най-важното, малкия внук до нея, има голямо значение.
Не искам да разказвам как реагира сестра ми на всичко това. Как се заплиташе в обясненията си. Даже прехвърляше вината върху мен, че съм прехвърлил твърде малко пари. Сега нямаме никакъв контакт. Знам само, че злепоставя мен пред цялото семейство и обвинява, че се интересувам от майка ми само заради нейната пенсия. Но най-важното е, че аз знам каква е истината.
