Анна Петровна се чувства много самотна. Днес е нейната 75-годишнина, но вместо да я отпразнува с семейството си, тя седи на пейка в двора на болницата и плаче. Нито синът, нито дъщерята са поздравили майка си. Поне съседката от отделението не я е забравила и ѝ е дала носна кърпичка, а медицинската сестра ѝ е поднесла ябълки по случай рождения ден. Анна Петровна беше в добро дом за възрастни, но персоналът беше напълно безразличен към нея.
Синът ѝ я доведе тук. Тя живееше в собственото си жилище, когато синът ѝ я помоли да прехвърли имота на негово име; каза, че всъщност нищо няма да се промени, ще продължи да живее там. Когато документите бяха готови, синът се настани при майка си и жена си, а снаха му винаги беше недоволна от всичко, което правеше Анна Петровна. Синът ѝ я защитаваше, а след това стана напълно безразличен към тези конфликти.
Тогава Анна Петровна започна да забелязва, че синът ѝ и снаха ѝ често си шепнат. По-късно ѝ казаха да събере нещата си и да се премести в дом за възрастни – за подобряване на здравето и почивка. Майката го погледна в очите и попита с горчивина: „Изоставяш ли ме в приют, сине?“ Синът отговори, че само за месец, но никога не се върна.
Изминаха цели две години, а нито синът, нито дъщерята посетиха майка си. А най-лошото е, че за такъв син тя обиди дъщеря си. Анна беше от селото, там се омъжи за Петър, живееха в бедност, но имаха храна от градината. А след това съсед от града дойде да посети родителите и започна да разказва на Петър как добре се живее в града. Добре плащат и веднага дават жилище. Петър убеди жена си, продадоха къщата, купиха апартамент и стар Запорожец.
Мъжът ѝ загина в автомобилна катастрофа, а Анна остана сама с две малки деца на ръце. Работеше ден и нощ, миеше подове и чистеше, за да спести малко пари. Мислеше, че ще изправи децата си на крака и те ще ѝ помогнат. Но така не се случи. Синът ѝ постоянно я посещаваше, за да изплати дългове или нещо друго. А дъщерята ѝ Дария се омъжи и се опитваше да спести за собствен дом с мъжа си.
През това време майката предаваше всичките си пари на сина си и изобщо не помагаше на дъщеря си, което доведе до чести конфликти с Дарина, която казваше, че ако не ѝ даваш, не давай и на него, спести за старините си. По-късно на сина ѝ беше поставена диагноза, която изискваше пари за лечение. В този момент дъщеря ѝ вече беше спестила необходимата сума за апартамент, но помоли за още малко. Анна не знаеше какво да направи: заболяването на сина ѝ не беше сериозно, но здравето му беше по-важно, така че ѝ даде парите.
Дъщеря ми се почувства обидена, но не каза нищо и взеха кредит с мъжа си. По-късно синът също се ожени и реши да купи къща. Дарина разбра за това и ѝ каза, че вече не е майка ѝ и че ако ѝ е трудно, не трябва да се свързва с нея. От двадесет години не си говорят. Ако можеше да върне времето назад, все още би давала и на двамата, щеше да учи сина си на самостоятелност; толкова се срамува от дъщеря си, защото точно нея омъжи и напълно се привърза към сина си.
Тя мислеше за това, когато изведнъж чу: „Мамо!“ Сърцето ѝ заби силно. Бавно се обърна. Дъщеря ѝ. Дарина. Краката ѝ се подкосиха, почти падна, но дъщерята се втурна и я вдигна. „Ох, дълго те търсих, брат ти дълго не се признаваше, но заплаших, че ще заведа дело за апартамента, и се раздели.“ С тези думи влязоха в сградата и седнаха на канапето в хола.
Разговаряхме дълго. През това време Анна Петровна вече имаше две внучета и сега с благодарност помага на дъщеря си. Всички живеят заедно в тристайно жилище, а мъжът на Дарина няма нищо против това. Той и съпругата му са на работа през целия ден, а децата не се скучаят у дома. Анна Петровна сега е благодарна за всеки ден в семейството, в което се чувства нужна, а времето в дома за възрастни е забравено като лош сън.
