Те нямат нито една снимка на тримата. Те винаги са правени от Андрей, баща му или майка му. Чегемските водопади, паркът в Налчик, Елбрус. И тук, в прегръдките на любимите хора, тук, зимното южно слънце гледа в очите им… това е ежедневното щастие, познато на всички. Но те са се стремили към него в продължение на 27 години. Всеки сам за себе си. Трима самотници, които отново са намерили щастието един в друг, на тази планета, в този живот.
Прекрачвам прага на тази къща, която напоследък се е превърнала в рай за чудеса, и виждам и тримата. Сигурна съм, че така трябва да бъде. Андрей подпира вратата с гръб: обича да стои, майка му Алла прави чай, а баща му Слава едва се вижда някъде отзад. Сега сме в Налчик, а баща ми е в Беершеба (Израел). Ние си говорим, а той мълчи и слуша. От време на време го виждате да пуши и да въздиша. Чуваме основните думи: “Сега вече никога няма да изгубя връзка със сина си.
Ние сме заедно завинаги.” В този момент се замислих колко много им остава да наваксат.” Алла запомни 15 декември 1985 г. завинаги. Този ден се е запечатал трайно в паметта ѝ. Проклетата печка в къщата, дървата, които трябваше да нареже, за да се стопли, Славка, която не беше там. Тя беше бременна в седмия месец. Всичко се усложнило и два пъти била включена на животоподдържащи системи. Алла взе брадвата в ръце, замахна с нея и разбра, че нещо се е объркало.
Раждането е започнало преждевременно. Следващите три дни преминаха в забвение. Тя никога не видя бебето, не го почувства, не го прегърна, не го сложи на гърдата си. Славик дойде по-късно, но не беше трезвен. Тя не искаше да го вижда. Лекарите констатират смъртта на детето. То е било момче. Майка ѝ отвежда Алла у дома и двамата със Слава се разделят.- Дълго време ме измъчваха угризения, че не съм видяла сина си, че дори не са ми го показали, че всичко е станало толкова внезапно…
Помислих си, че може би е станала грешка, разпитах семейството си, потърсих свидетели. А след това просто отидох в църквата и запалих свещ за упокой.” По-късно тя и Слава се събрали отново. Имало вечери, в които тя си мислела за детето, напомняйки си, че синът ѝ вече ще е на две, три, четири години…
Съпругът ѝ я помолил да не се измъчва. Това, което се е случило, се е случило. Родителите на Слава са емигрирали в Израел по онова време. Той често ги посещава и скоро започва да говори за евентуална емиграция.
Докато се събирали документите, майка му починала в Беершеба. Тя получава инсулт. По същото време родителите на Алла се разболяват в Налчик: те вече са стари. Нито тя, нито той можеха да напуснат техните. Затова отново се разделиха.”- Разбрах за живота му в тази страна. Казаха ми, че е бил самотен, че е губил и здравето си, че възрастта си е давала сметка за това. Но за мен това беше част от живота ми, която вече беше отминала.Алла се омъжва.
Разбира се, тя се развежда със Славко. Родителите ми умряха, а роднините ми също починаха един по един. Остана само болният ѝ брат. Тя живееше с него в един малък апартамент. Това беше краят на личния ѝ живот. Тя се отказа от себе си. Щастието беше свършило. 110 души, седем групи в изолация, никакви здрави хора, една “месомелачка” наоколо. Андрей е с вродена диагноза церебрална парализа. Той незабавно е преместен от родилния дом в специализирано заведение.
Какво е останало в паметта му? Операция на краката му на 7-годишна възраст и никаква рехабилитация след това. Крайниците му остават изкривени. Новогодишните тържества, когато излиза на сцената на инвалидните си крака; миризмата на храна в сиропиталището; набезите с момчетата направо през прозореца и едноседмичните нощувки; бавачката, една за група от 24 момчета…
Директорът на сиропиталището, който забранява да се пишат писма до родителите му, които са запазени в картата от родилния дом. Това са писмата, които обикновено се връщат едно по едно на подателя.
По-късно разбрал, че къщата е съборена… Често си представял най-скъпия и най-близкия човек на света – майка си: нейния глас, мирис, цвят на косата, характер. Каква е била тя?
По някаква причина той не спомена баща си.Андрий добре си спомня как е мечтал за компютър. И накрая се сдобил с такъв. Това се случи, когато сам си я заработи, работейки като консултант в железарски магазин. Искаше да има независим живот.
Но как би могъл да докаже това на директора на сиропиталището? Казали му, че извън сиропиталището никой не се нуждае от него, че ще бъде убит, че животът му е обречен. Освен това отказали да му дадат парите, отпуснати от държавата.
А основният удар идва, когато на 26-годишна възраст е преместен в институция от затворен тип – психоневрологичен интернат. Присъдата е влязла в сила. Очевидно за всички е било по-лесно. С изключение на самия Андрий, разбира се.
В сиропиталището му дадоха името Андрий. По някаква причина са запазили фамилията на майка му – Гузев. Той се съпротивлява. Всички бяха привлечени от него: от сините му очи, от чистата му душа, която никога не криеше обида, от вярата му.
Всичко в този живот е възможно! Андрий се съпротивляваше, вдигаше глас на всички, дори привлече местните медии. Опитал се да “насапуниса” всички: и министъра, и директора на институцията, която толкова години е трябвало да бъде негов дом.
Не беше лесно, но в някои отношения успя. Беше му разрешено да живее в семейство с настойници. Това беше голямо семейство на бакински адвентисти от седмия ден. Те посетиха момчето в сиропиталището. Когато успяло да се освободи, то направило каквото поискало.
