Когато бях на 12 години, баща ми ме остави с майка ми и отиде да живее с друга жена. Той не плащаше издръжка, защото майка ми не беше подала молба за това, а той самият не искаше да помага с нищо. Изобщо забрави за съществуването ми.
Когато навърших петнайсет години, в къщата ни дойдоха едно момче и едно момиче и поискаха да напуснат една стая, защото им била дадена от баща ми. Когато майка ми се обади и попита:Защо, той отговори:
– Марек е подобен на моето семейство.
Тъй като не искаше да живее така, майка ми продаде апартамента, даде на Марек част от парите, а с останалата част купи двустаен апартамент, като изтегли заем. За да помогна на майка ми да изплати заема, аз също започнах да работя, като отложих следването си за много години.
Преди две години майка ми почина и аз все още трябва да изплащам заема в продължение на една година. Преди три седмици баща ми ми се обади и поиска да се срещнем. Оказа се, че новата му съпруга го е изгонила. Стар, болнав, с малка пенсия, той не беше полезен на никого. Доходите му не стигат за наем и няма покрив над главата си
Сега той реши да се обърне към мен за помощ. Погледнах го и се зачудих дали е наивен, или глупав. Дали разчита, че след като двайсет години не се е сетил за мен, не е идвал, не се е обаждал, не ми е помагал с финансите, всъщност ми е отнел апартамента, лишил ме е от възможността да уча, аз ще го посрещна с отворени обятия!
– Мислите ли, че сте достойни за съжаление? Може би. Но със сигурност не и моята! Направил си повече за своя Марк, отколкото за мен. Отиди да му се оплачеш. Може би той ще те приеме. И завинаги забрави за мен и моя адрес. Никога не си имал и няма да имаш дъщеря!
