Живях със съпругата си в продължение на 10 щастливи години. Отгледахме двама прекрасни сина. Децата вече ходеха на училище. Когато възникна нуждата от клубове, секции и клубове за детско развитие, установихме, че нямаме достатъчно пари. По онова време двамата със съпругата ми работехме в строителна компания.
Печелехме добри пари. Но имахме две деца. Затова реших да отида да работя. За щастие имах стари приятели, които ми помогнаха да си намеря работа. „За шест месеца можеш да изкараш доста добри пари в чужбина“. – Казах на жена ми. Тя хареса този вариант. За пръв път шестте месеца ми се сториха като тежка работа. Исках да видя децата си, да ги прегърна, да поговоря с тях. Но разбирах, че това е за тяхно добро.
Жена ми често ми се обаждаше, разказваше ми за напредъка на децата, че всички те ми липсват и ме чакат. Прибрах се у дома в края на есента. Всичко беше много добре. Бяхме щастливи. Шест месеца по-късно съпругата ми роди дъщеря. Когато разбрах, че моята Юлия е бременна, бях шокиран.
Как е възможно това да е чие дете? После се успокоих. Джулия не ми обясни нищо, освен че винаги е била готова да подпише документите за развод. Не бързах с развода, защото виждах, че Джулия е много притеснена, и реших да не я притискам и да я изчакам да ми каже всичко. Нямах причина да бързам. Обичах и обичам съпругата си и синовете си. Не исках да ги загубя и се надявах, че всичко ще се оправи. Накратко, приех, т.е. простих на съпругата си за изневярата.
Особено след като се роди момиче. Винаги съм искал да имам дъщеря. Нарекохме я Соня, слънчице. Тя порасна много бързо. Първата ѝ дума беше „татко“. Не мога да си представя как съм живял без Соня. Тя заемаше цялото ми пространство, всичките ми мисли. Върнах се на старата си работа.
След работа винаги тичах до супермаркета, купувах разни дреболии за децата и се прибирах вкъщи. Отношенията със съпругата ми се подобриха. Тя видя привързаността ми към момичето и се смути. Аз също го почувствах. Имаше известно напрежение между нас. Но животът продължаваше. Не исках да анализирам ситуацията си толкова задълбочено.
По онова време се чувствах добре. Вкъщи винаги ме посрещаше едно малко мъниче, което срамежливо се приближаваше до мен. И аз бях щастлива. Може би беше добре, че не знаех нищо. Наскоро обаче срещнах един мой стар приятел. Той ме попита дали не планирам отново да замина за чужбина.
Отговорих, че не знам. Тогава той попита: „А дъщеря ви? Знаете ли изобщо чие дете е тя? Моята. Ако искате да ме обидите, няма да се получи. Обичам жена си и децата си. И ако искаш да бъдеш истински мъж, не разпространявай слухове. Това е моето семейство. Излязох, оставяйки приятеля си объркан.
Този ден почувствах, че трябва да защитя децата и съпругата си от чуждите клюки. Джулия видя, че се прибрах вкъщи много раздразнен. Тя ме попита какво се е случило. Казах ѝ, че съм се запознал с Васил. Щом Юлия чу това име, веднага промени изражението си, а след това с треперещ глас каза, че е време да ми разкаже всичко, което се е случило.
Когато бях в чужбина, Василий беше чест посетител в дома ни, защото му имах доверие и го помолих да посещава жена ми от време на време, за да й помага. Един ден Василий дойде при моята Юлия и й каза, че съм си взел жена и няма да се върна у дома.
Казва, че е бил толкова влюбен в нея, че е забравил за съпругата и децата си в Украйна. И тогава Василий се възползва от факта, че Юлия е ядосана и има претенции към мен. И беше голям късмет, че няколко дни не приемах обаждания от нея, защото телефонът ми беше откраднат. Така че тя си измисляше нещата.
Разбира се, не ми беше приятно да слушам всичко това. Но знаех, че това е грешка. Помолих я да забрави всичко, което се е случило, и да живее живота си както преди. Джулия ме обича и аз я обичам. Имаме семейство, деца. Не е ли това най-важното нещо? Никой няма право да се меси в семейството ни, камо ли да съди мен или Джулия! Никой от нас не прави грешки!
