„Някога бяхме влюбени един в друг, само че аз бях твърде глупав, за да се реша на момичето, на което всички се смееха. Когато видях поканата за срещата на класа, исках да я видя отново…“ Янек, 35 г.
Повечето хора се появиха на тази невзрачна среща на гимназията и липсваше само Нинка! И все пак тя е тази, която е написала поканите! Мислех си, че след като Нина е организатор на срещата, тя ще бъде на нея. Тя е единствената, заради която дойдох тук….
Не можех да я забравя
Скучаех като магаре. От време на време Кшищов ме потупваше по коляното и ми припомняше поредната стара история. Вече бях виждал снимките на жена му, децата и колата му. Томек ми казваше, че нищо не му се получава, защото е прекалено честен, а кариера могат да правят само мошеници и крадци…
– Кшижек, Нинка не идва ли? – попитах приятеля си. Той също като моя приятел от гимназията живееше в Аугустув, затова си мислех, че знае нещо.
– Тя каза, че ще дойде – каза той. – Сигурно нещо се е разминало с нея.
– А как е тя?
– Не се е омъжила и е все така смотана, както преди – засмя се той.
– Носи прекалено големи дрехи, работи в кметството и се занимава с култура. А сега търси спонсори за някакъв художествен проект. Точно като онази Нинка.
Усмихнах се на себе си. Все още си спомнях как купуваше остатъчни материали и шиеше онези свои рокли. Нямаше пари за нови дрехи, затова трябваше да се спасява с фантазия. Единственото, с което разполагаше, беше майка ѝ – пенсионерка. Доколкото си спомням, Нинка ги наставляваше, а те все нямаха достатъчно пари. Всъщност всички се присмиваха на Нинка. Странните ѝ дрехи, косата ѝ на странни плитки, чантите ѝ от канап. А изкуството ѝ… Нинка пишеше стихове, организираше училищен театър и хепънинги…- И знаеш, че Нина е издала стихосбирка – включи се в разговора Марта.
– Когато идвам на гости на майка ми по време на ваканцията, обикновено успяваме да си уговорим кафе. Но съм изненадана, че не знаеш за Нина. Вие двете бяхте такива приятелки! Мислех, че се разбирате, докато не доведохте Беата на бала. Марта ми намигна. Поседях известно време с тях, а после се измих на английски.
После ми свърши смелостта
отидох до езерото. Мислех, че вие двамата се обичате – каза Марта. ‘Защото се привличахме един друг… Само че аз тогава бях прекалено глупав, за да се реша на момичето, на което всички се смееха… Спомням си онзи злополучен бал… Нина сигурно до последно си е мислила, че ще отидем заедно на него. Но аз поканих Беата. В крайна сметка Нина дойде с някакъв войник. Той беше висок и красив и танцуваше много добре, а Нина дори не ме погледна. Беата, училищната красавица, се беше вкопчила в ръката ми, а аз търсех с очи училищния чудак. Проверих дали се целува с партньора си.
След бала почти избягах, за да придружа Беата до вкъщи, и отлетях сама към дома на Нина. Хвърлях камъни по прозореца ѝ, но тя не отваряше… Това беше първият път, когато не ми отваряше прозореца… И все пак, толкова много пъти преди това, точно така я виках сутрин от къщата. Излизахме заедно на езерото с лодката, аз ловях риба, а тя чертаеше някакви стихотворения на светлината на факлата. Тази вечер обаче тя не отвори…
По-късно разбрах, че войникът е бил неин братовчед. Опитах се да се обадя още, когато вече бях в университета във Варшава, но тя не искаше да говори с мен. Тогава родителите ми се преместиха от Аугустув и аз започнах стаж в международна компания.
Реших да преследвам амбициите си
Понякога все още мечтаех за Нина и нейните пъстри дрехи, но в крайна сметка… Имах нужда от друга жена, от друга съпруга. Такава, която щеше да носи костюми, която щеше да разбира и подкрепя амбициите ми. Не ми трябваше странна жена, която смята, че парите съсипват всичко и че хората трябва да се ръководят от сърцето, а не от амбициите. Исках кариера… Не забелязах, че вървя към къщата на Нина, докато не спрях пред прозореца ѝ. В него светеше светлина. Без да се замислям, вдигнах едно камъче и го хвърлих по стъклото. После второ. И трето. Накрая тя го отвори! Когато видях лицето ѝ, нещо ме стисна за гърлото.
– Янек? – тя се изненада.
– Не мислех, че ще дойдеш….
– В края на краищата ти ми изпрати покана.
– Е, да… Но си мислех, че ще бъдеш твърде зает, за да дойдеш на някаква среща на гимназията – отвърна тя.
– А ти? Защо не дойдохте? Кшижек каза, че е трябвало да бъдеш – попитах аз.
– Така се получи – каза тя тихо. – Защо не слезеш при мен за малко? Ще си поговорим… Тя изчезна, но веднага отвори вратата.
– Ела на чай – покани ме тя.
Тя се разхождаше из кухнята, дребна както винаги. Беше облечена в нелепа цветна рокля и обута с високи токчета. Дори се беше гримирала.
– ‘Ти си облечена за излизане, защо не дойдеш? – попитах аз.
– За какво? – Тя прошепна. – За какво ще се показвам? Нямам нито съпруг, нито деца. Нямам нито къща, нито кола. Все още съм Странната патица – припомни си тя стария си прякор.
– Нина… – казах топло. – Ти си прекрасна. Винаги си имала смелостта да правиш това, което искаш, никога не си обръщала внимание какво ще кажат другите….
– И не си го правила – отвърна тя, като седна. – Страхувала си се да правиш това, което искаш. Страхуваше се от това, което ще кажат хората.
– Трябваше да дорасна до него – признах, а тя се засмя горчиво.
– Как се справяш? – Попита тя след малко, като ми подхвърли чаша чай. – Чух, че живееш в Австралия.
– Върнах се – отвърнах аз. – Работя в полския клон на една австралийска компания, аз съм… председател на борда – казах го, сякаш се срамувах. Знаех, че успехът ми няма да я впечатли….
– Имате съпруга – тя заяви повече, отколкото поиска.
– Развеждам се. Оказа се, че не е така… че все пак сме сгрешили. За щастие, нямахме време за деца, така че разводът е само формалност. А ти? – Смених темата. – Завършихте ли културология, както искахте? Тя кимна.
– Работя в кметството, отговарям за културата, нали разбираш… Организирам фестивали, арт събития на открито, такива неща… Сега имам един проект – тя се запали. – Тук, в квартала, има един стар дворец, евтин, искам да кажа сравнително евтин, не мога да си го позволя, разбира се, и трябва да се вложат много пари за ремонта му, но тогава… Тогава можеш да направиш там нещо като… хотел, къща за творческа работа! Търся си спонсор, но ми е трудно.
Никога не е късно да следваш сърцето си
– Ти си щастлива – казах аз.
– Да. Общо взето да – поправи се тя. – Понякога си мисля, че би било добре да имам семейство, може би повече пари, защото тогава бих могла да правя повече. А ти? Щастлива ли си? – попита тя.
– Щастлив съм – казах. – В началото, когато всичко вървеше по моя път… Сега вече не мисля за щастието. Имам този свой живот и трябва да го живея. Твърде късно е да променям каквото и да билоһттр://….
– Никога не е твърде късно – отвърна тя.
Излязохме на разходка, а после се озовахме в една зала, където играеха остатъците от нашите приятели от гимназията. От касетофона се лееше само лежерна музика. Придърпах Нинка към себе си и започнахме да танцуваме.
– Никога не съм ти прощавала, че не танцува с мен на бала – каза тя.
– Аз също никога не си простих за това – отвърнах аз. Същата вечер имахме свой собствен бал. Въртяхме се около дансинга до сутринта. По-късно я придружих до вкъщи и я целунах. За първи път…
– Радвам се, че ми изпрати тази покана – прошепнах аз.
– Дошъл си без нужда, Янек – каза тя, като ме погледна сърдито. – Успях да повярвам, че вече не те чакам.
– И все още си мечтая за теб – захилих се аз.
Тя затвори вратата след себе си, а аз се засмях тихо.
Животът може да бъде прекрасен
Едва когато се прибрах в хотела и погледнах лаптопа си, дузината съобщения на мобилния си телефон, си помислих, че е невъзможно да съчетая Нина с Варшава. Че връзката ни не е възможна… Но когато затворих очи… видях лицето ѝ и осъзнах, че не ми пука какво ще кажат хората. Вече не трябваше да доказвам нищо на никого. На следващия ден трябваше да се върна във Варшава. Нина не отвори прозореца… Но когато следващата събота хвърлих камъче по прозореца ѝ, тя го отвори и се съгласи да ми покаже двореца. През следващия уикенд отидохме на разходка с лодка по езерото. Говорихме за миналото, а след това и за бъдещето. Почти половин година се виждахме само в събота… Но днес….
Днес аз съм собственик на дом за творческа работа или по-скоро на едни стари руини, където един ден ще бъде построена такава институция. Нина е изоставила разголените си тоалети и тича из строителната площадка с дънкови гащеризони и гумени ботуши, а аз по принцип съм нейното момче за поръчки. Освен това ми е наредила да мисля за маркетинг и бъдещи културни и образователни кампании.
– Защото ти знаеш как да обикаляш света – обясни ми Дък Дък Дък. ‘Така че аз пазарувам и мисля… Най-вече за това колко прекрасен може да бъде животът, когато не мислиш за това какво ще кажат хората….
