На 82 години вече не съм толкова здрава и активна, колкото бях, но все още се справям сама с домакинството и градината, без да разчитам на децата си. Къщата ми, построена заедно с покойния ми съпруг, носи много щастливи спомени. Сега си мисля, че тази сграда е единственото нещо, за което семейството ми се грижи.
Преди това живеехме в града. Дадохме апартамента си на сина ни, когато той се ожени, и сами се преместихме тук. Скоро след това му се роди дете и започна да ни посещава по-рядко. След като съпругът ми почина обаче, синът ми напълно забрави за мен и ме остави сама.
Интересът му към мен се свеждаше до едно телефонно обаждане по Коледа. Винаги обясняваше, че няма време заради работата, но обещаваше скоро да ме посети, но не удържа на думата си. В крайна сметка престанах да вярвам в обещанията му. Живеех сама и се справях, както можех, тъй като силите ми намаляваха с всяка изминала година.
В тази ситуация помощта дойде от съседите, особено от един млад мъж на име Кристиан. От добро сърце той се заел с ремонтни и други дейности, отказвайки всякакво финансово възнаграждение. Кристиан не само се занимаваше с физическа работа, но и редовно ми осигуряваше храна и лекарства.
Неговата безкористна грижа беше като лъч светлина в мрака, напомняйки ми, че дори пред лицето на забравата от страна на най-близките ми хора има хора, готови да проявят топлина и подкрепа. Млад мъж с голямо сърце, той беше олицетворение на онези ценности, с които покойният ми съпруг и аз винаги сме живели. Кристиан ми стана не само съсед, но и приятел, чиято доброта и всеотдайност компенсираха с повече от колкото безразличието на собственото ми семейство.
Всичко това ме накара да реша да направя завещание в полза на Кристиан в знак на благодарност. Семейството ми, което не се интересуваше от мен, не заслужаваше нищо от мен. За мен решението да го направя мой единствен наследник беше не само акт на справедливост, но и израз на почит към човешката доброта.
Когато внукът ми разбра за завещанието, дойде да ме посети, но беше твърде късно. Това затвърди убеждението ми, че единственото, което има значение за тях, е наследството. Чувствах, че няма смисъл да променям решението си след почти 20 години пренебрегване и че решението ми е било правилно.
Греша ли в решението си?
