Роден съм и съм израснал в малък град, на сто километра от Санкт Петербург. Още от пети клас знаех, че щом завърша училище, непременно ще отида в Санктпетербургския институт, за да се преместя в голям град. Учех усърдно, като имах предвид целта си.
За да се справя с единния държавен изпит с високи оценки, работих две лета подред, за да спестя пари за учители. По онова време семейството ни не беше от най-заможните. И тогава дойде заветният момент. Получих свидетелството си за завършено образование и с разтуптяно сърце отидох да кандидатствам в Санкт Петербург.
Все още си спомням вкуса на сандвичите, които майка ми приготвяше за мен по време на пътуването. Имах невероятен късмет. Не само че ме приеха в два университета наведнъж, но и имаше свободни места в общежитието! Без да се замислям, избрах правилния вариант. Вкарах всичките си вещи в стаята и издишах. Отначало беше много трудно.
Стипендията не стигаше нито за храна, нито за дрехи. За развлечения дори не говоря. Трябваше да си намеря работа на непълно работно време, което означаваше, че се прибирах в стаята си полумъртъв от умора и веднага заспивах. Но пък Санкт Петербург ми харесваше, развълнувах се от неговите улици, дворове и красота.
Рядко мислех за моя град: не ме привличаше особено към него. Не се обаждах често на семейството си. И тогава, когато майка ми разбра, че зимните ми ботуши са протекли (а зимата наближаваше), тя ми изпрати пратка с нови ботуши. Ужасно развълнувана, отворих кутията, започнах да ги разглеждам… когато изведнъж от ботуша, точно под краката ми, изпадна блокче шоколад. Млечно шоколадово блокче в носна кърпичка, моето любимо. Погледнах я и усетих как по бузите ми се стичат сълзи.
Майка ми си спомни, че толкова много обичах този шоколад, и се опита да ме накара да се почувствам добре. Веднага изпитах угризения, че толкова рядко мисля за дома и родителите си… Както и да е, веднага изтичах да им се обадя. А по време на зимните празници със сигурност ще отида при тях!
