Коля се прибирал късно вкъщи, когато чул детски плач; инстинктивно се обърнал и си помислил, че ще види майка с бебе, но на улицата нямало никой. Мъжът спря и тръгна към контейнерите за боклук, откъдето идваше плачът.
По някаква причина му се искаше да повярва, че детският плач идва от нечий отворен прозорец, макар че беше трудно да повярва, защото беше сурова зима.
Погледнал навън и забелязал, че до резервоара лежи дете, увито в някакви дрехи и стари одеяла. Внимателно вдигнал детето и побягнал с висока скорост към къщи, за да му даде възможност да се стопли. Мъжът прекарал целия ден в опити да се грижи за детето; тъй като за първи път правел това, помолил майка си за помощ.
На сутринта мъжът отишъл с момиченцето в Дома за бебета, където една от възпитателките въздъхнала тежко, когато мъжът ѝ разказал цялата вчерашна история.
Коля не искаше да изоставя това момиче и често го посещаваше, носеше му подаръци и си играеше с него; мислеше да я отведе, но все още не можеше, защото работеше от сутрин до вечер и нямаше кой да се грижи за нея вкъщи.
Момичето го наричаше “татко” и заплашваше всички в детската градина, че ако някой се осмели да я обиди, баща ѝ бързо ще се справи с него. Коля също мислеше за своята “дъщеря” и се подготвяше за момента, в който ще може да я вземе у дома.
– Дъще, имам изненада за теб, но трябва да се сбогуваш с приятелите си! Връщаме се вкъщи, майка ти ни чака!” – казал веднъж един мъж на тригодишно момиченце.
