Семейството на Иванченко е съвсем обикновено. Съпруг, съпруга и три дъщери. Бащата обичал най-голямата Олександра, майката обичала най-малката Елена, а средната Алиса израснала сама. По-голямата Александра беше гордостта на баща си.
Тя приличаше на него. Оленка беше красавица. Майка ѝ я обличаше като принцеса и я водеше на танци. А Алиса беше сама. Учеше добре, но никой не забелязваше успеха й. Участвала в училищни представления, но родителите ѝ не идвали на представленията.
Беше добра в чуждите езици, но кой се интересуваше от това? Само дядо ѝ забелязваше напредъка ѝ.Дядо ѝ е бил инженер и работата му е изисквала да чете много на различни езици. Баба ѝ умира, когато Олександра постъпва в института.
Баща ѝ веднага дава апартамент на любимата си дъщеря. Когато Александра се изнася, Алиса чува майка си да разговаря с Аленка. Ще ти дам апартамента на татко. Алена ревнуваше, че по-голямата ѝ сестра е получила апартамента.
– Сигурна ли си, че ще ми го дадеш? Алиса е по-възрастна. – И какво от това? Баща ѝ даде апартамента на Олександра, защото тя учеше. Алиса вече знаеше, че никой няма да й помогне. Трябваше да учи, да си търси добра работа и да си купи собствено жилище.
Когато станала на петнадесет години, вече ѝ било омръзнало да бъде никой в семейството си. Когато дядо ѝ се пенсионира, той урежда Алиса да работи в агенция, за да може да има собствена работа. В института тя получава работа в компания за създаване на софтуер.
Само дядо ѝ помага на Алиса и се грижи за нея. Той вижда в нея потенциал, който трябва да бъде развит. Благодарение на дядо си тя се превръща в добър човек и специалист. Не е ходила при родителите си, защото родителите ѝ все още не ѝ обръщат внимание. Тя решила да остане при дядо си и да му помага в къщата.
