Омъжих се за мъж, когото не обичах, и все още не го обичам. Имам две деца. Съпругът ми е добър, обича ме, но аз не изпитвам нито любов, нито страст към него. Когато бях млада, искрено обичах едно момче. Бях в последната година от следването си.
Щяхме да се оженим, но един ден той изчезна, не отговаряше на обажданията ми, а приятелите му не знаеха къде се намира. Изчезна, сякаш беше паднал през земята. След като изчезна, дълго време не можех да се опомня. Прекарах няколко седмици в болница.
С течение на времето се научих да живея с тази болка. Един ден един приятел и синът му дойдоха на гости на баща ми. Запознахме се с него и започнахме да се срещаме. Шест месеца по-късно се оженихме.Година по-късно се роди първото ни дете.
Децата пораснаха, а съпругът ми стана директор на една организация. Но аз не забравих любовта си, през всичките тези години го търсех, но така и не го срещнах. Мислех, че той вече не е жив. Преди шест месеца баща ми почина.
Започнах да посещавам майка си често. Не исках да я оставям сама. След като баща ми почина, майка ми се премести във вилата. Обаждам се всеки ден и често я посещавам. Преди седмица, когато я посетих, тя ме попита: “Дъще, щастлива ли си със съпруга си, обичаш ли го?”
Никога не ми е задавала такива въпроси. Майка ми знаеше, че не обичам съпруга си, че бракът ни е просто “семейно-икономически съюз”. Така баща ми наричаше брака ни. В резултат на това майка ми ми каза, че баща ми е платил на приятеля ми да ме остави на мира.
Не можех да повярвам на ушите си: той се беше продал. Любовта му към парите беше по-силна от любовта му към мен. Наричат ги “продажници”! След тези думи майка ми извади един плик от джоба си и ми го подаде: “Моята любима дъщеря.
Когато прочетеш това писмо, аз вече ще съм мъртъв. Преди много години те нараних. Прости ми, ако можеш. Нямах друг избор. Целувам те и те прегръщам. Помни, че винаги съм те обичал повече от самия живот.” Не можех да повярвам на случващото се.
