Когато бях на тридесет и осем години, а дъщеря ми – на осемнадесет, тя ми донесе внук в подгъва. И от този ден нататък аз се грижех за внука си. Дъщеря ми каза, че ще отиде да учи, после ще работи и ще вземе Паша със себе си.
Но думите ѝ си останаха само думи. Пет години по-късно тя се омъжи. Но съпругът ѝ забранил на дъщеря си да вземе чуждо дете. Затова Паша остана при мен. Майка му го посещаваше само в навечерието на Нова година. Понякога с подарък.
Моята болест се усети, когато навърших четиридесет и четири г. Но нямах нито време, нито възможност да се погрижа за здравето си, да преборя болестта в зародиш. Нямах на кого да оставя внука си.
Когато Паша навърши шестнадесет години, той постъпи в техническо училище в друг град. Тази година внукът се дипломира и си намери работа. Той не поддържа контакт с майка си. Тя разбира, че момчето не може да ѝ прости, че го е изоставила.
Сега, освен Паша, тя има още три деца. Тя се грижи за тях. Но не и за първородния си син.Дори сега тя не се опитва да установи връзка с него. И Паша не я нарича майка… Аз не се намесвам в отношенията им.
Най-много се нуждая от помощ, занемарената ми болест се усети, но сигурно няма да я получа нито от дъщеря си, нито от внука си. Трябваше да отида пеша до областната болница от моя град и успях да стигна сама.
На внука ми, както каза, не му беше позволено да напусне работа. Дъщеря ми и зет ми също не искаха да ме закарат. Надявах се на безплатно лечение, но лекарствата, предписани от лекаря, се оказаха не безплатни, а много скъпи.
Добре, че моят съотборник ме спаси и ми даде назаем необходимите дрехи… И ето ме в болницата. Самотен, никой няма нужда от мен. Защо нито внукът, нито дъщерята искат да помогнат на болните си майка и баба?