Семен наричал жена си Анна “Малиш”, а тя него – “Карлсончик, скъпи”. Това вероятно нямаше да ме накара да се усмихна, ако не беше техният размер. Семен беше строен и висок шестдесет метра, а Хана, на сто и осемдесет, тежеше повече от сто килограма.
Но онези, които знаеха историята на тяхното запознанство, ако се усмихваха, то беше леко. Семен живееше сам на последния етаж на многоетажна сграда.
Един ден, решавайки да си направи слънчеви бани, той взел едно одеяло, отворил с тел катинара на вратата, водеща към покрива, сложил одеялото, съблякъл се и легнал да си прави слънчеви бани. Без да знае, той заспал. Събудих се с усещането за чуждо присъствие.
Той се огледа и видя една голяма жена, която лежеше на одеялото си по бански. “Какво правиш тук?” – попита той. “Същото като теб. Правя слънчеви бани – отвърна тя спокойно… – А тук са Карлсон и Хлапето. Имаме ви!” – внезапно се чу глас откъм гърба им.
Мъжът и жената се обърнаха и видяха полицай. “Вземете си дрънкулките и ме последвайте! В полицейския участък! – Хайде, командире. “Не сме нарушавали никакви закони.” “Да, нарушили сте – каза полицаят със строг глас: “Не се влиза на територията на страната!”.
Или ще кажете, че не можете да четете? Но тези, които могат да четат, се обадиха и ни предупредиха, че на покрива има непознати! – Но ние живеем в тази къща!” Анна и Семьон възкликнаха едновременно. – И какво от това? Това не ви дава право да нарушавате закона!
– Господине, имате ли деца?” – попита Анна. – Да. – Защо?” Полицаят се изненада. – И ние ги имаме. И сме избягали от тях.” – Значи сте женени?” – Ами да – отговори Анна. “Е, тогава аз ще си тръгна, а вие си съберете нещата и се върнете у вас, и затворете вратата.”
Полицаят си тръгна. “Е, човече, как се казваш?” “Казвам се Семьон – усмихна се мъжът. А сега Карлсон – усмихна се мъжът.” “А аз съм Малиш – засмя се жената.” “А Анна… Три месеца по-късно се ожениха, а година по-късно им се роди син.
