Ми з Олегом одружилися з великого kохання. У період стосунkів він так мило доглядав за мною, що я не сумнівалася, що з такою людиною буду найщасливішою дружиною. Мені здавалося, що нічого не зможе зруйнувати наше kохання.
Ми після весілля почали жити окремо на орендованій квартирі. Мої батьки та мама Олега залишилися жити у селі. Все було чудово. У нашій сім’ї панувала цілковита гармонія. В нас з’явився син Михайло.
Вероятно щяхме да продължим да живеем мирно и щастливо, ако майка му не се беше разболяла. След това Олех настояваше, че трябва да я вземем при нас. -“Ан, тя е прикована на легло, съседката й се грижи за нея, трябва да я заведем при нас.
В края на краищата тя е моята собствена майка. Изобщо не исках Полина Игоревна да живее с нас. Имам малко дете, не мога да се грижа за пациент, прикован на легло! Нямам сили, нямам нерви, нямам желание.
И по принцип болните хора миришат лошо. Защо трябва да го понасям? Затова веднага казах: “Имаш по-голяма сестра, нека дойде да се грижи за майка ти. Не й ли омръзна да се мотае във Франция?” -Ан, не може, има работа там…
-Ние също не можем, имаме дете и много работа! Олег помълча известно време и после каза: – “Тогава сам ще отида при майка ми! Аз също не съм доволен от това положение на нещата. Не е ясно колко дълго ще боледува свекърва ми.
Не искам да живея без съпруга си. -Ако напуснете, трябва да знаете, че не е задължително да се върнете. И той все пак си събра нещата и замина. Е, добре дошъл! Той направи своя избор и напусна мен и сина ми.