Дядо Иван погребал жена си преди пет години и отгледал дъщерите си, които отдавна се преместили в града и се оженили там. Гробът на съпругата му беше недалеч и той често го посещаваше. Старецът не страдаше от самота. Той имаше любима работилница.
Силите му не бяха същите, но все пак често правеше нещо там. Това вече не беше работа, а по-скоро хоби. Дъщерите на стареца не го бяха забравили, идваха често, но поотделно, и по някаква причина не се разбираха. С внуците си се виждаше по-рядко, всички бяха заети с работа или учене.
На стареца му липсваха, но той не се обиждаше, а проявяваше разбиране.Наскоро дъщерите ми започнаха да говорят за наследството. Къщата в селото е красива, солидна, а всички мебели в нея са ръчно изработени. Навремето семейството им е живяло много добре.
Сестрите са в конфликт и всяка от тях се опитва да убеди Иван да ѝ остави къщата в наследство, въпреки че и двете нямат какво да губят, отгледали са деца, имат апартаменти и коли. Иван не отиваше на оня свят, подобни разговори го депресираха силно, но той не знаеше какво да прави.
Един ден отишъл на гроба на жена си, за да я попита за съвет, но отдалеч забелязал нечия фигура. – Дядо, здравей! – Михайло, ти ли си? Отдавна не си идвал тук! -Прости, работа. Най-малкият му внук му дойде на гости и той положи цветя на гроба на баба си.
Когато се върнали в къщата, Миша казал: “Имам сериозен разговор с теб. Чух, че продаваш работилницата си. Искам да готвя. Момчето сложи голяма сума пари на масата. Старецът се изненада: “Защо ти трябва?” – “Искам да работя.
Дядо ми почти беше изгубил ума си. Най-много от всичко искаше някой да продължи работата му. Дядо ми беше трогнат. Така беше решен въпросът с наследството. Разбира се, той не взел пари от внука си: дал му всичко безплатно.
