Преди няколко месеца Катя е трябвало да роди сестричка, но са настъпили усложнения и бебето не е могло да бъде спасено. Майка ѝ изпаднала в депресия, не искала да яде нищо и плачела по цял ден. Бащата решил да заведе семейството на село, за да си починат по някакъв начин.
Майката дала на момичето пари и чанта и я изпратила до магазина. “Не взимай бонбоните, дъще. Татко ще ги върне днес”, каза безстрастно майката на Катя. Магазинът ухаеше апетитно на шоколадови бонбони и други сладкиши. “Людка, сложи едно блокче за внука си.
Но гледай да е пресен, не като миналия път – каза една позната старица от селото. Ям каквото ми донесат. Ще го вземеш ли? – Да, колко ти дължа? Като чу су му, баба ми се изненада.- Ивановна, докога ще ви чакаме? Има опашка.
Вземете касовата бележка и пребройте всичко у дома. Върнете се по-късно. Един мъж застана пред Катя на опашката. Той слагаше пакетите в джобовете си и момичето се приближи. Тя забеляза нещо под крака му. Погледнала внимателно и разбрала, че това е портфейл.
Когато всички се обърнаха, момичето тихо седна и вдигна портфейла. Очевидно Ивановна беше пуснала портфейла покрай джоба си и той се беше озовал на пода. Катя се изчерви, дланите ѝ се изпотиха. Тя започна да спира, когато дойде нейният ред.
“Искам два хляба, моля. Катя държеше чантата в едната си ръка, а в другата – портфейла си. Продавачката веднага забеляза, че нещо не е наред. Ивановна се втурна в магазина, избърсвайки лицето си от пот и сълзи. “Не си ли оставих портфейла тук, човече?
Стоя от тази страна, не видях нищо”, отвърна касиерката също толкова безразлично. Катя осъзна, че съвестта ѝ не ѝ позволява да похарчи парите на баба си. Изгаряйки от ром, тя й подаде портфейла на баба си. “Какво ще кажеш за този?” – “Това ли е твоят портфейл?” – “Да, това е той.
Много ти благодаря, скъпа. Иначе нямаше да ми останат никакви пари.” “Луда, дай на момичето един шоколад, аз ще го платя”, каза бабата. “Не, благодаря, майка ми не ми позволява”, отговори Катя и посегна към хляба си.
Катя се прибра вкъщи и изтича в стаята си да поплаче, беше ѝ много мъчно за това, което беше направила. Тогава баща ѝ влезе и я успокои, като каза, че всички са правили това, когато са били деца. Бащата похвалил дъщеря си, че е върнала всичко веднага. Той обещал да не казва нищо на майка й.
