Лариса обичаше да се разхожда рано сутрин по улиците в събота. Обичаше да прекарва времето си сама, за да чуе тропота на белия кон на своя принц. Когато Лариса излезе от двора, тя едва не стъпи върху дебела кесия. Тя вдигна портмонето и погледна вътре: имаше огромна сума пари.
Веднага започнала да формулира в ума си идеи за това как ще използва печалбата си. Изведнъж осъзна, че човекът, който притежава парите, всъщност е работил за тях и най-вероятно ще ги използва, за да си купи нещо, от което се нуждае.
Парите трябваше да бъдат върнати, защото принадлежаха на някой друг. Лариса реши да започне да търси собственика. Ако не успее да открие собственика на парите, тя ще замине за чужбина. За да намери някаква следа, тя претърси съдържанието.
Единственото, което намери, беше парче хартия с телефонен номер. Знаейки, че това не може да е номерът на човека, когото търсеше, тя все пак се обади. Отговори й мъж. Оказа се, че собственикът е негов стар приятел.
Единствената информация, с която разполагал, била, че мъжът се казва Олексий, а фамилията му е Семенович. В телефонния указател в интернет се появили шестима мъже с това име и фамилия. Колко пари са загубили, беше глупав въпрос, зададен от двама от тях.
Четвъртият призна, че не познава Лариса. Петият, Семенович, е бил в командировка и не е бил уведомен. “Ще изчакам още два дни”, реши тя. В крайна сметка последният Семенович се обади. Както външният вид на изчезването, така и съдържанието му бяха точно описани.
С искрена благодарност Олексий се опита да скрие портфейла в джоба си, но Лариса го помоли да го преброи. На следващата вечер Алексей и Лариса гледаха футболен мач.Олексий изведнъж каза на Лариса, че тя е много нежно момиче.
След това отиде на гарата, за да вземе племенника си и да го заведе на село при родителите му. Лариса си остана вкъщи през всичките два уикенда в очакване на обаждане от Олексий. Лариса се пита: “Защо му трябвам аз?
И защо трябва да ме обича толкова, колкото аз го обичам? Той каза, че ще ми се обади, но няма да се ожени за мен.” Вечерта получих дългоочакваното обаждане: “Лариса, съжалявам, но не успях да се свържа. На места като това рядко има достъп до интернет, а и нямаше връзка.
Но тук цъфти невероятен люляк, ще ви изненадам с букет. Сълзите на Лариса спряха да текат. Съседите от горния етаж не се интересуваха дали тя е щастлива, или плаче. Включиха шумната си бормашина. “Ще кажа всичко, което ми хрумне!
Десет минути след дванадесет! Тя изкачи два етажа по стълбите. Рязко позвъни на вратата. Вратата се отвори. Лариса беше обгърната от облак опияняващ аромат на люляк. Ти!” – изкрещя Алексей и едва не изпусна бормашината от ръцете си.
