Мария стоеше дълго в антрето, стискайки листа с треперещи пръсти. Буквите се размазваха пред очите ѝ, но всяка дума прорязваше като нож.
„Мария, прости ми. Не съм готов за това. Не мога да бъда баща. Не мога да живея така. Заминавам. Не ме търси.“
Просто, хладно, без грам емоция.
Никакво „ние“. Само „аз“.
Петър винаги бе мислел първо за себе си, но чак така…
Тихото скимтене на Никола я върна в реалността. Момченцето се размърда в кошчето.
Животът се обади.
Тя остави листа на шкафа и отиде в кухнята — трябваше нещо да направи, за да не рухне.
Но в кухнята я чакаше следващият удар.
На масата — две чаши за вино, бутилка, още полупълна, и чиния с изсъхнало сирене.
На облегалката на стола — дамски шал. Неин не беше.
Нямаше нужда от повече обяснения.
Мария пое дълбоко въздух. Не изкрещя, не се разплака. Само някаква ледена решимост я изпълни отвътре.
Почисти масата, изми чашите, изхвърли боклука.
Изтри всички следи от него.
После отвори шкафа и извади малка кутия — сватбеното удостоверение, снимките от морето, писмата, билетите за кино. Всичко, което някога беше означавало „ние“.
Отвори прозореца и хвърли кутията навън.
Долу нещо глухо се счупи.
И за първи път почувства облекчение.
На сутринта Никола я събуди с плач. Часовникът показваше пет.
Тя седна на леглото, притисна бебето до гърдите си и усети странен мир — първият от много време.
Не беше сама. Имаше него.
Малкият, живият, топлият Никола — единственото истинско нещо, което ѝ бе останало.
Но тялото още я болеше, ръцете ѝ трепереха от умора. Парите свършваха.
Майчинството още не беше преведено, а сметките нямаше да чакат.
Тя взе телефона. Пръстът ѝ спря върху „Мама“.
Но в главата ѝ отекна онзи студен глас:
— Казвах ти, Мария. Той не е човек за теб. Сега сама си го избирай.
Тя остави телефона.
Същата вечер слезе в мазето, където домоуправителят, бай Стоян, разрешаваше на хората да оставят стари неща.
Там, в ъгъла, стоеше старо бебешко количе.
Мръсно, с изкривени колела.
Мария го почисти, залепи гумите и внимателно сложи вътре Никола.
За първи път от дни излезе навън.
Есенното утро миришеше на дим и на топъл хляб — от пекарната на ъгъла.
Пекарната.
Някога бе работила там, веднага след техникума.
Ръцете ѝ винаги бяха в брашно, лицето ѝ — зачервено от фурната, но тогава беше щастлива.
Може би беше време пак да започне оттам.
На следващия ден отиде до пекарната.
Всичко бе различно — нова табела, нов собственик.
Но когато обясни, че търси работа, каквато и да е — чистачка, нощна смяна, помощник — жената зад щанда, закръглена и добродушна, я изгледа внимателно.
— Родила си скоро, нали? — попита.
— Да.
— А съпругът ти?
— Няма го.
Жената въздъхна.
— И аз съм минала през това. Ела утре сутрин в шест. Да видим как се справяш.
Мария излезе и едва не заплака. Не от тъга — от благодарност.
За първи път от дълго време някой не я беше отхвърлил.
След седмица ръцете ѝ отново ухаеха на тесто.
Безсънни нощи, болки в гърба, изтощение — всичко това изглеждаше дребно в сравнение с усещането, че може да нахрани сина си.
Един следобед, докато изнасяше тави с мекици, вратата иззвъня.
Мария погледна — и застина.
Петър.
Избръснат, с ново яке, същата самоуверена усмивка.
— Мария… — започна. — Мислих много. Искам да видя сина си. Искам да се върна.
Нещо в нея се раздвижи, но вече не болеше.
— Сина си? Добре. Неделя, десет сутринта, в парка.
В неделя той дойде — с букет и кутия бонбони.
Мария седеше на пейка, количката до нея.
Петър се наведе, надникна вътре и се усмихна.
— Виж го само… същият като мен!
Мария го погледна спокойно.
— Не, — каза тихо. — Прилича на този, който не избяга. На този, който беше тук всеки ден, докато ти дори не звънеше.
Петър пребледня, но тя вече се изправяше.
— Виждаш ли — добави, — той няма нужда от човек, който бяга. И аз също.
Тя тръгна с количката по алеята. Не се обърна.
За първи път от месеци походката ѝ беше уверена.
Когато се прибра, отвори прозореца.
Свеж въздух нахлу в стаята, а Никола се разсмя.
Мария седна до него и прошепна:
— Знаеш ли, малък, вече всичко ще бъде наред.
И този път — го вярваше.
