Старши сержант Иван Петров въздъхна дълбоко. Огледа се наоколо и сниши гласа си:
— Намериха бебе, Галина. Снощи. Точно зад вашия блок, до кофите за боклук. Завито в стара мъжка куртка.
Галина се втренчи в него невярващо.
— Бебе?… На боклука?… Не може да бъде! Сигурно е било коте или нещо…
— Не, Гале, — поклати глава той. — Истинско бебе. Момиченце. Живо, по чудо. Ако го бяха намерили час по-късно — нямаше да оживее.
Тя се прекръсти треперещо.
— Аз нямам нищо общо, господин Петров, кълна се! Вчера си бях вкъщи… или поне… почти… — започна да заеква, спомняйки си смътно чашите с евтино вино и гласовете на Васил и Семьон.
Петров я гледаше мълчаливо, с тежък, внимателен поглед.
— Знаеш ли кое е странното? — каза след миг. — Намериха бебето точно на твоята пейка. А куртката, в която беше завито… такава имаше Семьон, нали? Сива, с протрит ръкав и скъсан джоб.
Галина преглътна трудно.
— Да, имаше такава. Но не може… Вие мислите, че той…?
— Мисля, че някой от вашата компания знае как е попаднало това дете там. — Гласът на Петров стана по-мек. — И искам ти да ми помогнеш. Не за мен — за момиченцето. На не повече от три дни е.
Очите на Галина се навлажниха.
— Може… може майката да се е уплашила… да е била сама…
— Или може би майката е някой, когото познаваш — тихо отвърна той.
Тези думи я разтърсиха. В ума ѝ изникна лицето на Анка — младото момиче от съседния вход, което от месец не се беше показвало. Винаги с широки дрехи, все гледаше в земята.
— Господин Петров… мисля, че знам къде да я намерим.
След половин час вече стояха пред изоставен навес в края на квартала. Дъските му бяха изгнили, а вратата висеше на една панта.
— Тук идваше често, — прошепна Галина. — Казваше, че тук е тихо.
Петров отвори внимателно. Миризмата на плесен и влага ги заля. На земята — старо одеяло, няколко бутилки, една дамска чанта.
— Вижте! — каза Галина, навеждайки се. Извади от прашния ъгъл сгънат лист хартия — акт за раждане. На него пишеше: Анка Георгиева.
Петров въздъхна тежко.
— Значи тя е. Родила е тук. Изплашила се е… или някой я е принудил.
Вечерта Галина седеше сама в кухнята си. Крушката премигваше, капките от чешмата падаха една след друга, като удари на сърце. Мислеше за това дете. Малко, беззащитно, захвърлено като боклук.
Запали стара запалка — пламъкът трепна в полумрака.
— Господи… как може човек да направи такова нещо… — прошепна.
Внезапно чу шум отвън. Излезе на балкона. От сенките се показа Анка. Лицето ѝ бе бледо, очите подути от плач.
— Гале… не казвай на никого, моля те, — прошепна. — Не исках да ѝ навредя. Мислех, че е мъртва… не дишаше. Завих я и си тръгнах. А сутринта чух, че плаче… но вече я бяха взели.
Галина я гледаше ужасено.
— Луда ли си, момиче! Осъзнаваш ли какво си направила?! Ще те вкарат в затвора!
— Страх ме беше, — разплака се Анка. — Той ми каза, че ако някой разбере, че е от него — ще ме убие. Той е женен, Гале… а аз нямах къде да отида.
Преди Галина да отговори, отвън проблесна светлина. На вратата стоеше старши сержант Петров.
— Всичко чух, — каза спокойно. — Спокойно, момиче. Никой няма да те нарани. Бебето е живо — това е най-важното.
Анка се свлече на колене и заплака неудържимо.
След няколко дни целият квартал говореше само за това. Едни твърдяха, че детето било откарано в Дома за медико-социални грижи, други — че самият Петров уредил то да остане в града.
Всяка вечер Галина носеше бутилка мляко и я оставяше до мястото, където беше намерено бебето.
— Да не ѝ е студено, — шепнеше тя, сякаш детето можеше да я чуе.
Една вечер, когато се връщаше към дома си, Петров стоеше до входа.
— Гале, — каза той. — Решиха момиченцето да остане тук, в нашия район. Казаха, че ти си предложила да помагаш. Оставаш ли на думата си?
— Аз? — изненада се тя. — Кой би поверил дете на мен?
— Аз, — усмихна се той леко. — Ако не беше ти, нямаше да я намерим.
Подаде ѝ малък вързоп, завит в розово одеялце.
— Запознай се, казва се Настя.
Галина я взе внимателно. Бебето спеше, свито в шепите ѝ като топлина.
— Настя… — повтори тя тихо, сякаш вкусваше името.
За пръв път от години не ѝ се допи. Седеше и люлееше детето, а вътре в нея нещо се раздвижи — нещо добро, живо, ново.
На сутринта съседите пак мълчаха. Само от отворения прозорец на Галина се чуваше тих плач — жив, топъл, като самата надежда.
