Спирах жена, която караше с 150 км/ч, и щях просто да ѝ напиша глоба, но изведнъж забелязах нещо странно под краката ѝ.
Имах обичайна смяна на патрул. С напарника обикаляхме участък извън града, където често стават пътни инциденти — особено по правите участъци, където шофьорите се изкушават да карат бързо. Всичко вървеше спокойно, дори прекалено.
И тогава видях сива кола, която буквално прелетя покрай нас, сякаш не ни забелязваше. Бърз поглед към радара — 150 км/ч. По празен път, посред бял ден. Сякаш човек просто бърза. Но това не е оправдание за нарушение на закона.
Незабавно проверих номерата — без нарушения, колата е регистрирана, не е в издирване. Включих светлинните сигнали, натиснах сирената, подадох сигнал да спре. Автомобилът сякаш първоначално забави, но после пак ускори.
През говорителя вече предупредих заповедно:
— Шофьор, незабавно спрете! Нарушихте правилата и ще понесете отговорност.
След няколкостотин метра колата все пак спря на банкета. Излязох и, спазвайки протокола, се приближих от страна на водача. Зад волана седеше млада жена, около 30 години.
Лицето ѝ беше бледо, разтревожено, а в очите ѝ се четеше страх.
— Знаете ли каква скорост е разрешена на този участък от пътя?
— Да, да… знам… — едва проговори тя, почти задъхвайки се.
— Тогава може ли документите ви — казах строго и леко се наведох към прозореца.
И в този момент забелязах, че под краката ѝ нещо не е наред. На пода на колата имаше…
На пода на колата имаше локва… но не беше вода от бутилка. Веднага разбрах: жената ражда.
— Мадам… при вас… отошли ли са водите?
— Моля… помогнете… сама съм… няма кой… — гласът ѝ се разплака.
Никакви съмнения. Веднага съобщих по радиото, че придружавам бременна жена към най-близката болница. Накарах я да седне в нашата кола, карах колкото може по-внимателно, но бързо. По пътя тя вече почти крещеше — контракциите ставаха по-силни.
Държах я за ръка и я успокоявах, колкото можех, въпреки че сам едва държах нервите си.
В болницата пристигнахме буквално в последния момент. Лекарите вече ни чакаха на входа — предупредих ги предварително. Жената веднага беше откарана в родилното отделение.
След няколко часа се върнах там — тази история просто не ми даваше мира. И ето — акушерката излезе в коридора, усмихна се и каза:
— Честито, момиченце. Здраво, силно. И майката е добре.
Вероятно именно за такива моменти обичам работата си. Законът е важен. Но човечността е по-важна.
