Омъжена съм от 15 години. Седях и чаках съпруга си, но той така и не дойде. Но беше нашата годишнина и аз го чаках в ресторанта. Макар че, познавайки характера му, трябваше да предположа, че предпочита делова среща.
Тъкмо се канех да стана и да си тръгна, когато го видях – моята първа любов. Веднага ми стана лошо. За миг си спомних за щастливите ни моменти, за това, че той току-що ме напусна. Един ден просто разбрах, че си е тръгнал, без да ми каже и дума.
Когато отидох в дома им, майка му ми каза, че е отишъл да учи и че не бива да го безпокоя повече. Чувствах се много зле и два месеца по-късно, напук на него, се омъжих за най-добрия му приятел, който винаги ме е обичал. И сега той ме игнорира. Беше много болезнено да си спомням всичко това, затова се преструвах, че не го виждам.
Той дойде и започна да ми говори, сякаш нищо не се беше случило. След това мълчахме няколко минути и той ми обясни всичко.Оказа се, че е заминал за известно време, за да присъства на погребението на чичо си, и майка ми ме излъга.
Когато се върна, аз вече бях омъжена, така че той не ми каза нищо. През цялото това време и на него му беше трудно, а той все още не ме е забравил. Цяла нощ се разхождахме и разговаряхме, а после той ме прегърна и ме целуна. Осъзнах, че и аз много го обичам.
На сутринта реших, че променям живота си и ще живея с любимия човек. А съпругът ми не ми се беше обадил нито веднъж през цялото това време. Вероятно дори не е забелязал, че ме няма. Написах му съобщение, че няма да се върна повече у дома, и си тръгнах с любимия. Така е: съдбата накрая събира хора, които не би трябвало да са заедно.
