Светлана стоеше на прага, с ключовете в ръка, и за първи път от години усещаше вътрешен покой. Не страх, не вина — а хладна, ясна решителност.
— Промених решението си, Ирина Арнолдовна. Живеете тук безплатно вече три години. От днес това приключва.
— Светочке… какво говориш, мило дете? Къде да отида? Аз съм ти роднина! — прошепна жената, а гласът ѝ трепереше.
— Моята роднина е този, който ме уважава, — каза спокойно Светлана. — Не този, който ме нарича мързеливка.
Свекървата се опита да се усмихне, но очите ѝ издайнически проблеснаха.
— Това Илия ли ти е наговорил нещо? Той е млад, избухлив, каза го без да мисли… Не му обръщай внимание, Светланче!
— Не, Ирина. Той просто повтори това, което ти от години му нашепваш. — гласът на Светлана стана твърд. — Че „не работя“, че „живея на негов гръб“, че „съм се разглезила“. Знаеш ли колко е смешно това?
Лицето на Ирина побеля.
— Аз… аз исках само да ви е добре…
— Прекрасно. — Светлана повдигна леко вежди. — Оттук нататък и на вас ще ви е добре. Само че — в друг дом.
Когато вечерта Илия се прибра, в апартамента цареше тишина.
На масата го чакаше вечеря, внимателно покрита с кърпа, а до нея — лист хартия.
„След като искаш да работя — тръгнах на работа.
Апартаментът на улица „Слънчева“ е отдаден под наем.
Мама може да дойде да живее при теб.
Ключът е на полицата. — Светлана.“
Илия прочете бележката веднъж, после още два пъти. Не можеше да повярва.
— Какви са тия глупости… — измърмори, докато вече набираше номера на майка си.
— Мам? Ти вкъщи ли си?
— Вкъщи?! — изкрещя Ирина в слушалката. — Изгони ме! Напълно е полудяла! Каза ми да си събера багажа и след половин час дойде някакъв мъж с договор — новите наематели!
— Чакай… как така?! Тя наистина е отдала апартамента?
— Разбира се! Имам свидетели!
— Не мърдай, тръгвам веднага!
Илия нахлу в жилището на „Слънчева“. Въздухът още миришеше на вчерашния борш, но в коридора вече имаше кашони и куфари.
Млада двойка стоеше в хола — момче с очила и момиче с медночервена коса, което държеше котка.
— Извинете, кой сте вие? — попита спокойно младежът.
Илия отвори уста, но не успя да издаде звук.
Той извади телефона си и звънна на Светлана.
— Какво, по дяволите, си направила?! — изсъска той, когато тя вдигна. — Отдала си жилището, където живееше майка ми?!
— Да. — отвърна спокойно тя. — Мързеливките също трябва да изкарват пари, нали?
— Не се шегувай! — извика Илия. — А сега къде да отиде мама?
— При теб. Ти си мъжът, нали така? Глава на семейството. Докажи го.
— Света… — гласът му трепна. — Не мислиш ли, че прекали? Все пак сме семейство.
Тя се засмя — тихо, но без капка топлина.
— Семейство? Когато работех до изнемога, бях ваша слугиня. Когато спрях, станах мързеливка. Сега съм просто себе си.
— И какво ще правиш? — попита отчаяно той.
— Ще работя. Но за себе си. Не за вас.
Мина месец.
Светлана бе наела малък офис в центъра на града и започна да се занимава с интериорен дизайн — нещо, което винаги бе обичала, но все отлагаше.
Първите клиенти дойдоха чрез приятелка, после чрез препоръки. Работата потръгна.
Сутрин тя се събуждаше с усмивка. За първи път усещаше, че живее своя, истински живот.
А Илия…
В началото се опитваше да я „вразуми“. Пращаше съобщения, звънеше, заплашваше, после молеше. После започна да се оплаква на приятели, че „жена му е полудяла и е изгонила майка му“.
Но постепенно всичко утихна.
Майка му заживя с него в техния малък, нает двустаен апартамент. Парите не стигаха. А на работа Илия внезапно се оказа излишен — съкратиха го.
Една събота следобед той се осмели да почука на вратата на Светлана.
Отвътре се чуваха смях и глас на мъж.
Когато вратата се отвори, Илия замръзна.
Светлана стоеше там — спокойна, красива, до нея висок, елегантен мъж с букет цветя.
— Илия? — попита изненадано тя. — Какво правиш тук?
Той мълча дълго.
— Исках… да поговорим. Може би да оправим нещата.
Светлана го изгледа сериозно, после въздъхна.
— Илия, години наред се опитвах да ви угодя. Сега най-накрая съм щастлива. И знаеш ли какво? Благодаря ти. Ако не беше онази дума — „мързеливка“ — никога нямаше да се събудя.
Усмихна се меко. В очите ѝ нямаше злоба — само спокойствие.
— Желая ти всичко добро, Илия. И на майка ти също.
Вратата се затвори бавно.
Илия остана сам на стълбището. Погледът му се спря върху табелката до вратата:
„Твоят дом – недвижими имоти.“
Отвътре се чу тих смях.
И тогава Светлана разбра: домът не е апартамент, нито ипотека, нито фамилия върху звънеца.
Домът е там, където можеш да дишаш спокойно.
И този дом вече беше неин.
