Юлия стоеше в средата на кухнята, още държейки дървената лъжица в ръка. Думите „Нормално е“ звънтяха в главата ѝ като метален удар. Толкова години бе мълчала, стискала зъби, преглъщала обидите. Но този път не можа.
— Знаеш ли какво, бабо? — каза тя тихо, но решително. — Нека за теб се грижи онзи, на когото подари апартамента.
От другата страна на линията настъпи тишина. След няколко секунди — кратко изщракване. Връзката прекъсна.
Юлия остави телефона на масата. Дланите ѝ леко трепереха, но в гърдите си усещаше не страх, а странно спокойствие. Все едно бе изхвърлила товар, който носеше цял живот.
Същата вечер тя не можа да заспи. Обикаляше малката гарсониера, поглеждаше през прозореца към осветените прозорци на съседите, мислеше за миналото.
На бюрото стоеше стар албум — тя като дете в двора на баба си, усмихната, с брашно по бузите, а до нея — Владко, ухилен, с новата си количка.
Компютърът ѝ изпиука. Съобщение от Владко.
„Браво. Разплака баба. Това ли искаше?“
Юлия погледна екрана, после написа:
„Тя плаче днес. Аз плаках двадесет години.“
Затвори лаптопа. И за първи път отдавна заспа без да мисли за тях.
Седмица по-късно ѝ се обади баща ѝ.
— Какво си направила, Юлия? — гласът му беше остър. — Майка ми вдигна високо кръвно, ще я докараш до болница!
— Казах ѝ това, което трябваше да чуе. —
— Не се говори така на възрастни хора! Тя винаги е искала най-доброто за теб!
— Най-доброто? — горчиво се изсмя Юлия. — Не си спомням да ми е подарявала нещо повече от по една банкнота за празници. На Владко даде всичко.
— Владко е момче, — отвърна баща ѝ раздразнено, — трябва да си създаде кариера, семейство.
— А аз какво? Не заслужавам живот, само защото не съм се родила мъж ли?
Настъпи дълга пауза.
— Ти винаги драматизираш, — измърмори Стефан. — Мислиш, че животът е лесен за когото и да е.
— Не, просто искам малко справедливост, — каза Юлия. — Толкова ли е трудно?
— Чуй ме, — каза той накрая. — Баба ти е сама, чувства се зле. Посети я, моля те.
— Не, татко. Не и този път. — И затвори телефона.
Минаха няколко месеца. Юлия започна постоянна работа като счетоводителка в малка софийска фирма. Заплатата не беше висока, но ѝ стигаше. Научи се да се радва на дребните неща — на сутрешното кафе, на уикенд разходките из града, на книгите, които четеше вечер.
Понякога си спомняше за баба си, но без болка — само с умора.
Докато една мартенска вечер, когато се прибираше от работа, я видя.
Старо палто, забрадка, на рамо тежка чанта. Седеше на пейката пред входа, свита и пребледняла.
— Бабо? — прошепна Юлия.
Маргарита вдигна глава. Очите ѝ бяха зачервени, ръцете ѝ трепереха.
— Юле… няма къде да отида — прошепна. — Владко… каза, че му преча. Че гаджето му не иска „възрастни“ у дома. Откара ме в старчески дом. Но аз… не можах да остана там. Избягах.
Юлия застина. Не можеше да повярва.
— Той те е изгонил?
— Не така го каза… — опита се да се усмихне бабата. — Просто на младите им трябва пространство. А аз… аз се сетих за теб. Само ти…
Тези думи пронизаха Юлия като нож. Толкова години я беше боляло заради тази жена, а сега виждаше пред себе си един уплашен, измъчен човек.
Тя пое дълбоко дъх, отвори вратата и тихо каза:
— Ела вътре.
Седяха в кухнята. На котлона вреше чайник. Миришеше на липа.
Бабата стискаше чашата с две ръце.
— Знам, че ми се сърдиш, — заговори тя. — И с право. Цял живот съм вярвала, че на мъжете трябва да се помага повече, че те носят тежестта. А съм била глупачка.
— Късно е, бабо, — отвърна Юлия тихо. — Но поне го разбираш.
Маргарита кимна.
— Владко не се обажда. Само прати малко пари по сметка. Каза, че е „зает“. А ти… ти си единствената, която вдигна телефона.
Юлия дълго мълча. После каза:
— Аз не съм ангел, бабо. Просто не искам да приличам на вас.
Бабата се усмихна едва-едва. И този път в очите ѝ нямаше гордост, нито превъзходство — само тъга и благодарност.
Минаха три месеца. Маргарита заживя у Юлия. Малко по малко се посъвзе, грижеше се за цветята, поливаше ги всеки ден и слагаше бележки по саксиите с имена. Вечерите прекарваха заедно — понякога мълчаливо, понякога с разговори за миналото.
Една вечер бабата я повика в стаята си.
— Юле, вземи това, — подаде ѝ плик. — Документите на апартамента. Прехвърлих го на твое име.
— Не, бабо, не мога…
— Можеш. Ти ме прие, когато всички други ме изгониха. Това е последното, което мога да направя, за да заспя спокойно.
Юлия прегърна баба си.
— Не ми трябва апартаментът, бабо. Само това, че ме виждаш най-накрая.
— Виждам те, Юле. Сега вече да. —
Шест месеца по-късно Маргарита си отиде — тихо, насън.
Юлия седеше на балкона на апартамента, вече не наеман, а неин. София гъмжеше под нея, светлините на булеварда се отразяваха в чашата с чай. В ръцете ѝ — стара снимка: тя, малка, с брашно по лицето, и баба ѝ до нея, усмихната.
Телефонът избръмча.
Владко: „Чух, че апартаментът е твой. Да се разберем ли някак?“
Юлия се усмихна, изключи телефона и се облегна на стола.
— Не, Владко. Вече няма какво да се разбираме — прошепна.
Вятърът полюшваше пердето, часовникът тиктакаше равномерно. За първи път в живота си Юлия се почувства свободна.
