Анна стоеше като вцепенена. В ушите ѝ ехтеше гласът на Петър: „С нея усещам страст, а с Анна — спокойствие.“ Сякаш стените на сервиза се бяха стеснили и въздухът внезапно бе изчезнал. Пръстите ѝ се разтрепериха, чантата с храната едва не падна. Ароматът на готвеното — топлия, домашен мирис, който сутринта я беше изпълвал с радост — сега я задави.
Тя направи крачка назад, после още една, и без да поглежда никого, излезе навън. Хладният въздух я удари в лицето, очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя ги сдържа. Седна на пейката пред сервиза, постави чантата на коленете си и загледа празно пред себе си.
Деси. Името се блъскаше в главата ѝ като ехо. Винаги Деси. Същата, която някога го беше съсипала. И сега — пак тя.
Анна отвори чантата. Извади една от кутиите с обяда — мусака, любимата му. Постави я внимателно до себе си на пейката.
— Ето ти го обяда, Петре, — прошепна тя. — Приготвен с любов, поднесен със сълзи.
Станала, без да се обърне, тръгна надолу по улицата.
Денят се влачеше бавно. Тя се прибра у дома, без да усеща нищо. Свали палтото си, изми си ръцете, а след това дълго стоя пред мивката, гледайки как водата тече. Телефонът иззвъня — Петър. После пак. После съобщения:
„Ани, била ли си тук? Краси каза, че те е видял. Всичко наред ли е?“
Не отговори. Само остави телефона на масата, до празната чаша чай.
Вечерта къщата беше тиха. Тя извади един куфар и започна да подрежда нещата си. Няколко дрехи, малко документи, снимка от сватбата. На нея — те двамата. Той я държи за ръка, усмихнат, щастлив. Тя също се усмихва, но като я гледаш сега, усмивката изглежда далечна, почти наивна. Анна докосна снимката с пръсти, после я сложи на дъното на куфара.
Седна на масата и извади бележник — старият, в който пишеше рецепти. Откъсна лист и започна да пише:
„Петре,
Днес исках да те изненадам. Да ти занеса обяд, да видя усмивката ти.
Вместо това чух думи, които никога няма да забравя.
Няма да те задържам. Ако Деси е тази, с която искаш да бъдеш — иди.
Но запомни: не губиш просто жена. Губиш човек, който вярваше в теб, когато никой друг не го правеше.
Не ме търси.
Анна.“
Тя остави листа на масата, затвори куфара и излезе.
Минаха две седмици.
Анна живееше при приятелката си Ива и ѝ помагаше в кафенето ѝ. Всеки ден ставаше рано, печеше кроасани, приготвяше кафета, подреждаше масите. Усмихваше се на клиентите — нежно, спокойно. Никой не би повярвал, че преди дни светът ѝ е рухнал.
Една следобедна смяна. Кафенето ухаеше на ванилия и прясно изпечени сладки. Вратата звънна и Анна вдигна глава.
Пред нея стоеше Петър. В работни дрехи, уморен, с лице, което изглеждаше по-старо.
— Анна… трябва да поговорим.
— За какво? — попита тя тихо, без да спира да бърше плота.
— За нас. Знам, че направих грешка.
— Грешка? — в гласа ѝ нямаше нито гняв, нито сарказъм, само спокойствие.
Петър въздъхна.
— Деси ме напусна. Просто ме използва. Имах нужда от пари. Когато разбра, че не мога да ѝ помогна, изчезна. Аз… аз бях глупак.
Анна не каза нищо. Мълчанието тежеше между тях.
— Върни се при мен, моля те. Имаме шанс да започнем наново.
Тя го погледна право в очите.
— Не, Петре. Аз вече започнах наново. Само че без теб.
Той се опита да се усмихне, но усмивката му беше тъжна.
— Не ме обичаш повече?
— Обичах те — отвърна тя. — С цялото си сърце. Но вече обичам себе си повече.
Анна се обърна, отвори чекмеджето и извади малка кутия.
— Ето, твоите неща, които останаха у мен. И това, — подаде му пожълтяло пликче, — писмото, което ми написа, когато ми предложи брак. Там беше написал: „Обещавам никога да не те разплача.“ Сега ти го връщам. Може би вече разбираш какво означава.
Петър взе плика, без да каже нищо. Очите му бяха влажни.
— Променила си се, — каза накрая тихо.
— Не — отвърна тя. — Просто си спомних коя съм.
Той стоеше още миг, после се обърна и излезе. Малкото звънче на вратата иззвъня след него, а после настъпи тишина.
Ива излезе от кухнята.
— Добре ли си?
Анна се усмихна.
— За пръв път от много време — да.
Тя се върна зад бара, постави нова тава с кекс във витрината. Слънцето блестеше през витрината и осветяваше лицето ѝ.
— Нов сладкиш? — попита клиентът на бара.
— Не, — отвърна тя спокойно. — Просто нов живот.
Кафенето се изпълни с аромат на канела и тишина.
Анна си пое дъх дълбоко. За първи път — свободна.
