Когато момчето най-накрая се качи в патрулката, вратата изскърца странно — сякаш самата кола се противеше да приеме нещо, което не ѝ принадлежи.
То трепереше, макар че парното работеше на максимум. Двамата полицаи мълчаха. Никой не смееше да наруши тишината.
– Как се казваш, момче? – обърна се към него старшина Костов.
– Алекс… – прошепна детето. – На девет съм.
Колегата му, Михайлов, хвана радиостанцията:
– Открихме дете на пътя между Радево и Горски извор, казва, че родителите му… „спят“. Изпратете екип към адреса, трябва да се провери веднага.
Той нарочно не каза думата „мъртви“. Все още му се искаше да вярва, че детето греши.
– Алекс, кой ти каза да излезеш на пътя? – попита Костов.
– Един чичо.
– От селото ли е?
– Не… дойде у нас преди седмица. Мама каза, че бил приятел на тате, че ще ни помага в двора. А после… се промени.
По лицето на Костов премина сянка. Включи сирената, колата зави към селото.
– Как така „се промени“? – попита през зъби.
Момчето замълча, после тихо каза:
– Вече не ни гледаше като човек. Първо се усмихваше, ама очите му… очите му станаха като на звяр. Вчера каза, че „всичко е свършило“.
– Къде бяха мама и татко тогава?
– В кухнята. Караха се. После… силен удар. Все едно нещо тежко падна. И после — тишина.
Детето се сви на седалката, притисна коленете си и заплака без звук.
Когато стигнаха селото, беше вече тъмно. Луната осветяваше калните дворове.
– Остани в колата, Алекс. Каквото и да стане – не излизай, ясно ли е? – каза Костов строго.
Двамата полицаи тръгнаха към двора. Вратата на оградата беше открехната.
В калта – дълбоки следи от мъжки обувки.
В къщата ги посрещна миризма на изгоряло и нещо метално.
– Полиция! Има ли някой жив? – извика Михайлов.
Никакъв отговор. Само скърцането на пода.
На масата – преобърната чаша, две недопити кафета, телефон с лицето надолу.
Костов го вдигна. По екрана — малка, окървавена длан.
– Господи… – прошепна той. – Извикай криминалистите.
В спалнята ги чакаше тишина. Жената лежеше под одеяло, сякаш някой я беше завил. До нея – мъж, с нож в ръката, но раната му не отговаряше на оръжието.
– Това не е неговата кръв, – каза Михайлов. – Изглежда, е опитвал да я спаси.
Всичко беше наредено — като театрална сцена, създадена за някой, който трябва да я намери.
Отвън се чу шум.
– Алекс? – извика Костов и изхвърча навън.
Момчето беше в колата. Седеше неподвижно и гледаше към гората.
– Какво виждаш, момче? – попита полицаят, приближавайки се.
Алекс посочи с пръст.
– Там е.
В светлината на фаровете се очерта силует. Висок, неподвижен, без лице.
Костов извади пистолета, но когато светлината мигна — никой не стоеше там.
– Той е, – прошепна детето. – Винаги така прави. Първо стои. После си тръгва. После… се връща през нощта.
Полицаите се спогледаха. Без думи. Взеха момчето и го откараха в районното.
Психологът го прие, а те записаха показанията.
На сутринта криминалистите потвърдиха: в къщата имало две тела – мъж и жена.
Причината за смъртта – множество прободни рани.
Следи от борба почти липсвали.
Но имало отпечатъци на непознат. Без кожа по пръстите.
– Това не е обикновено убийство, – каза следователят, като гледаше снимките. – Или е професионалист, или… нещо друго.
Момчето било настанено временно в дом за деца. Не говорело с никого.
Само веднъж, на въпроса „кой беше този човек“, Алекс тихо казал:
– Той не дойде за тях. Дойде за мен.
Три дни по-късно Костов се върна в селото. Не можеше да забрави.
Къщата беше запечатана, дворът – пуст.
Влезе вътре. Миришеше на влага и прах.
В детската стая намери лист хартия. Нарисувано с молив – къща, мама, тате, и висок мъж без лице до прозореца.
Отдолу – детски почерк: „Чака ме.“
Листът се изплъзна от ръцете му.
Зад него нещо изскърца.
Обърна се – празно.
Когато излезе навън, по предното стъкло на колата имаше отпечатък – свеж, влажен. Детска длан.
Костов запали фаровете — и тогава го видя.
Алекс.
Стоеше край пътя, бос, в същата риза.
– Алекс?! – извика той, отваряйки вратата.
Момчето се усмихна. Направи крачка назад. После още една. И изчезна в гората.
Полицаят се втурна след него, но следите свършиха.
В калта – малки детски отпечатъци… и до тях други, много по-големи.
По-късно се разбра, че Алекс изчезнал от дома през нощта.
Камерите показали как излиза спокойно на двора, спира за миг при портата… и потъва в тъмнината.
Следа нямаше.
Само един рисунък останал на леглото му: същата къща, мама, тате, и човекът без лице, който държи Алекс за ръка.
Под него, с друг почерк, пишело:
„Вече не е сам.“
Седмица по-късно друга патрулка открило дете на същия път.
Босо, само по риза.
На въпроса „откъде идваш“, то отговорило:
– От вкъщи. Но вече няма дом.
После погледнало към гората.
И полицаите видели, че между дърветата нещо се движи.
Този път не се приближили.
Беше прекалено късно.
