Останах в болничната стая още едно денонощие, стискайки в себе си бушуващ вулкан.
Думите на Десислава кънтяха в главата ми като чукове. „Кога най-после ще те няма?“ — отрова, която се стичаше по вените ми.
И въпреки това външно изглеждах спокойна. Знаех, че ми трябва време. И го имах.
Вечерта влезе сестрата, младо момиче с добри очи. Тя винаги ми носеше чай и по няколко топли думи.
— Бабо Мария, как сте днес? — така винаги ме наричаше.
С усилие разтворих устни и прошепнах:
— Запиши един номер…
Тя подскочи: вероятно мислеше, че съм напълно безпомощна. Но се наведе и слушаше внимателно.
Продиктувах ѝ телефона на адвоката си, мой стар приятел още от училище. Седмица преди да легна болна, се бях срещнала с него — и тогава преписах завещанието.
Преди жилището принадлежеше на Георги. Бях му го оставила, за да имат младите дом. Но когато се появи Десислава, всичко в мен се сви. В очите ѝ нямаше любов, а само студена сметка. Мълчах, но направих своя ход: оставих апартамента на внучката ми Елица, дъщеря на покойната ми дъщеря. Единствената, която идваше при мен с обич, а не заради квадратни метри.
Диктофонът беше само част от плана. Знаех: рано или късно ще се издадат.
След два дни ме изписаха. Лекарят каза, че състоянието ми е по-добро от очакваното, но имам нужда от покой.
Десислава едва прикриваше раздразнението си, докато се прибирахме у дома.
— Мислех, че ще приключим по-бързо — прошепна тя на Георги в колата, вярвайки, че спя.
Чувах всяка дума.
В апартамента веднага започна да рови. Отваряше шкафове, дърпаше чекмеджета. Търсеше бижута, пари, документи. И колкото повече време минаваше, толкова по-мрачно ставаше лицето ѝ.
— Нищо няма! — изкрещя тя. — Всичко е скрила!
Георги мълчеше, вървеше като сянка. Не смееше да ме погледне. А това мълчание тежеше повече от всяка дума: то беше съгласие.
Вечерта сложих диктофона на масата.
— Какво е това? — изсъска Десислава.
Натиснах бутона за възпроизвеждане.
Стаята се изпълни с нейния собствен глас:
„Кога най-после ще те няма? Лекарят каза, че няма надежда. Какво чакаме? Ще продадем апартамента, ще си купим къща, нова кола…“
Георги пребледня като платно. Десислава се хвърли към устройството, но го прикрих с ръка.
— Късно е, мило момиче — казах тихо, но твърдо. — Записът вече е при адвоката ми. И при нотариуса. И при съседката ми, която ще го предаде, ако с мен стане нещо.
Тя застина, ръцете ѝ трепереха.
— Ти… ти всичко ли чу?
— Всяка дума.
Георги се свлече в креслото, покривайки лицето си с ръце. Видях го разкъсван между срам и страх.
— Мамо, аз… не исках…
— Ти мълча — прекъснах го. — А мълчанието понякога е по-лошо от нож в гърба.
Десислава опита да се оправдае, да обяснява, че било моментна слабост. Но аз вече не я слушах. Извадих папка от шкафчето.
— Ето документите. От днес жилището вече не е твое, Георги. Всичко оставих на Елица. Тя е единствената, която идваше при мен от сърце, не заради имоти.
В стаята настъпи тишина. Десислава пребледня и изхвърча през вратата.
— Това няма да е краят! — просъска тя.
— За теб е краят — отвърнах спокойно. — В този дом вече нямаш място.
Георги не тръгна след нея. Само седеше, със сведена глава.
След няколко седмици вече се чувствах по-добре. До мен беше Елица. Четеше ми книги на глас, носеше ми ябълки и се смееше с онази чиста радост, която ми даваше смисъл да живея.
Десислава подаде молба за развод. Георги идваше рядко — със сведени рамене и поглед, пълен с вина. Не знам дали някога ще му простя. Но знаех едно: не ми позволиха да се пречупя.
И всеки път, когато пръстите ми докосваха студената повърхност на диктофона, се усмихвах. Той беше моето оръжие и моето спасение.
Оцелях. И не позволих да ми откраднат живота.
