Започнах да наблюдавам всяко негово движение. Погледът му вече не беше същият — някога топъл и загрижен, а сега студен, сякаш отчужден.
— Как се чувстваш, Мария? — попита Стоян, подавайки ми поредната шепа хапчета.
— Малко по-добре — отвърнах тихо, стараейки се да прикрия треперенето на гласа си.
— Значи лечението действа — усмихна се той, а вътре в мен нещо се сви.
Той дори не подозираше, че вече отдавна не гълтах хапчетата.
Една вечер, когато беше излязъл до магазина, взех кутийката и започнах да разглеждам имената на лекарствата. Струваха ми се странни, затова реших да проверя в интернет. С всяка прочетена дума усещах как кръвта ми застива. Част от тези препарати изобщо не бяха за лечение — а силни вещества, които могат да предизвикат халюцинации, зависимост, увреждане на органите.
Седях на масата, стискайки блистерите, и в главата ми ехтеше един-единствен въпрос: „Наистина ли иска да ме убие? Бавно, сигурно, без никой да се досети?“
Следващите дни и нощи бяха мъчение. Живеех редом с него, но всяка дума и всяко движение ми се струваха като част от клопка. Не спях. Лежах до него и слушах равномерното му дишане, докато вътрешно повтарях само едно: „Защо?“
Нямахме деца, но имахме имоти — апартамент в София, къща на село, спестявания. Дали целта му беше просто да остане единствен собственик?
Не издържах повече и се обърнах към съседката ни Даниела, бивша медицинска сестра. Поставих кутийката пред нея.
— Виж, това са хапчетата, които ми дава Стоян. Казва, че са за сърцето.
Даниела сложи очилата си, прочете внимателно имената, след което ме погледна с напрегнато изражение.
— Мария, нали не си ги пила всички?
— Вече не — прошепнах. — Но защо?
— Защото с тези не се лекуваш. С тези се съсипваш. Никой нормален лекар не би ти ги изписал.
Коленете ми се подкосиха. Нямаше вече никакво съмнение.
Същата нощ, докато Стоян спеше, взех телефона му. Сърцето ми биеше лудо, докато преглеждах съобщенията. Там намерих чат с някой „Сергей“.
— „Всичко върви добре, все по-слаба е.“
— „Парите ще получиш веднага щом излезе наследството.“
Светът се завъртя пред очите ми. Това беше окончателното доказателство.
Бягството нямаше смисъл. Щеше да ме намери. Затова реших да изиграя своята роля.
На сутринта се усмихвах, държах се нормално, пиех кафето си и слушах разказите му за ремонт на къщата. В същото време вече имах план.
Снимках лекарствата, копирах чатовете, събрах всичко на флашка и отидох в полицията. Разказах всичко — от онези думи, чути през нощта, до последното съобщение.
Полицаят, който ме изслуша, каза сериозно:
— Госпожо Мария, върнете се вкъщи и се дръжте, сякаш не знаете нищо. Оттук нататък ние ще следим.
Дните минаваха бавно. Всяка сутрин той ми даваше таблетките, а аз уж ги гълтах, а всъщност вземах безвредни витамини, които ми дадоха от полицията.
И дойде денят. Стоян имаше уговорена среща със Сергей. Но там вече го чакаха униформените. Арестуваха го на място.
Видях го с белезници. Вътре в мен се счупиха две неща наведнъж: болката, че трийсет години живот бях дала на този човек, и облекчението, че вече няма да съм негова жертва.
В съда той не ме погледна нито веднъж. Седеше мълчалив, докато адвокатът му се опитваше да убеди съдиите, че било „недоразумение“, „погрешни лекарства“. Но доказателствата — съобщенията, експертизите, таблетките — говореха сами.
Присъдата беше осем години затвор.
А аз започнах да живея наново. Без хапчета. Без лъжи. Без страх.
И макар че понякога още се будя нощем и чувам в главата си гласа му: „Не ѝ остава много“… днес вече знам, че колко ще ми остане, решавам само аз.
