В колибата миришеше на влага и мухъл. Подът изскърцваше на всяка крачка, а в ъгъла нещо шумолеше — вероятно мишки. Жената внимателно положи близнаците върху стар матрак, покри ги с якето си и клекна до тях.
Сърцето ѝ блъскаше като обезумяло. Не знаеше кое е по-страшно — студът, който нахлуваше през цепнатините на дървените стени, или мълчанието на мъжа ѝ, който сякаш вече не беше същият човек.
— Съзнаваш ли, че са съвсем мънички? — прошепна тя. — Нужни са им адаптирано мляко, лекарства… Аз кърмя, но дали ще стигне за двама?
Той се завъртя рязко.
— Мислиш ли, че не знам? Мислиш ли, че съм глупак? — гласът му трепереше от напрежение. — Но в града всичко се руши. Не мога да поема двама наведнъж. Нито психически, нито финансово.
— И какво тогава? — очите ѝ проблеснаха. — Ще се крием тук като бегълци?
Мъжът започна да крачи из стаята, след което удари с юмрук по масата.
— Не се крия! Мисля. Разбираш ли? Опитвам се да мисля как да оцелеем!
Двете бебета заплакаха едновременно. Жената бързо ги взе в ръце, люлееше ги, шепнейки:
— Тихо, мамините, тихо… мама е тук.
Сълзите ѝ рукнаха и падаха по малките личица.
— Ние сме семейство, — прошепна тя, без да го гледа. — Ти искаше дете. Сега имаме две. Това е дар, не присъда.
Мъжът стоеше пред прозореца, загледан в тъмната гора. Раменете му потръпваха, но не се обърна. Само промълви:
— На едно щях да се зарадвам. Но две… това преобръща всичко.
Жената кипна.
— Преобръща? Ти си баща! Не счетоводител, който излиза на минус!
Той се извърна рязко. В очите му гореше смесица от гняв и отчаяние.
— Не разбираш! Нямам и стотинка! Нула! Не взех пари в брой, картите тук са безполезни. Изразходих последните литри бензин, за да стигнем.
Тя усети как земята под краката ѝ изчезва.
— Значи сме в капан? Без храна, без лекарства, без топлина?
Той се свлече на стария стол, зарови лице в дланите си. За пръв път изглеждаше не ядосан, а пречупен.
Тишината бе прекъсната от тихото хленчене на бебетата. Жената ги зави по-добре и седна до него.
— Чуй ме, — каза меко. — Не те обвинявам. Но трябва да действаме. Децата нямат време да чакат.
Мъжът вдигна глава. В очите му проблясваше страх.
— Страх ме е. Че няма да успея. Че няма да ги изхраня. Че ще загинем тук.
Тя хвана ръката му здраво.
— Ще се справим. Заедно. Но само ако спреш да бягаш от истината.
Той кимна. После скочи, сякаш най-сетне взел решение.
— Добре. Утре сутрин ще отида до селото. Ще търся работа, ще измоля продукти. Каквото и да е.
Нощта беше безкрайна. Близнаците плачеха почти на всеки час, жената кърмеше, люлееше, шепнеше песни, които сама не знаеше откъде си спомня. Той седеше на прозореца, без да запали лампата, вперен в мрака на гората, сякаш там се криеше отговорът.
На разсъмване нахлузи якето.
— Ще се върна. Обещавам.
Пътят до селото отне повече от час. Първата къща, до която стигна, бе ниска, с градина отпред. Почука. Отвори възрастна жена с кърпа на главата. Мъжът смутено прошепна:
— Съжалявам… жена ми е в гората с две новородени. Нямаме нищо. Готов съм да работя за храна.
Бабата го гледа дълго, сякаш четеше душата му. Накрая тихо каза:
— Работа има колкото щеш — дърва, двор, животни. Но първо вземи това. — Подаде му кошница с хляб, мляко и яйца. — На децата им трябва най-много.
Мъжът едва не се разплака. Благодари ѝ горещо и затича обратно, стискайки кошницата като съкровище.
Когато влезе в колибата, съпругата му държеше близнаците и изглеждаше изтощена до крайност. Щом видя храната, тя извика и го прегърна.
— Успя?!
Той остави кошницата на масата и я прегърна през раменете.
— Не знам за колко време ще стигне, но вече имаме шанс. И разбрах едно — нямам право да се страхувам. Имам вас. И това е достатъчно.
Тя се притисна към него. В очите ѝ проблесна надежда.
Децата заспаха сити и спокойни. А в сърцата на двамата за пръв път от дни се настани усещането, че има път напред. Дълъг, труден, но общ.
— Ще се справим, — прошепна тя.
— Да. Заедно, — отвърна той.
И в гласа му вече нямаше нито ярост, нито отчаяние. Само увереност.
