Вероника премигна, притеснена от погледа ми, който не се откъсваше от нейния. Смелостта в очите ѝ, която още преди минути блестеше дръзко в коридора, вече трептеше несигурно.
— Да — каза накрая, преглъщайки трудно. — Аз… аз го обичам.
Гласът ѝ прозвуча прекалено остро, почти като репетиран отговор, който повече убеждава самата нея, отколкото мен.
Аз се усмихнах още по-спокойно, отместих чашата си встрани и заговорих:
— Казваш, че го обичаш? Добре. Но имам предложение за теб, Вероника. Сделка, от която ще зависи дали ще можеш да останеш тук.
Тя стисна още по-силно дръжката на розовата си чанта, кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.
— Каква… сделка?
Отпуснах се назад на стола и не откъснах очи от нея.
— Ако ще живееш под този покрив заедно с мен, ще играеш по моите правила. Нямаш възражения, нали?
Тя се поколеба, после едва забележимо кимна.
— Първо — започнах бавно, натъртвайки на всяка дума, — трябва да знаеш всичко за него. Не красивите истории, които ти разказва с чаша вино в ръка, а истината. И аз ще ти я кажа.
Замълчах нарочно, за да усети тежестта на думите ми, и продължих:
— Вадим е отличен актьор. Но никога не е имал търпение и вярност. Първата си жена изостави с дете. Мен ме остави сама с кредита и проблемите, когато нещата се усложниха. А сега какво мислиш, че ще стане с теб, когато изгубиш младостта си?
Очите ѝ се разшириха. Беше готова да възрази, но аз я прекъснах с вдигната ръка.
— Второ. Ако решиш да останеш, ще трябва да допринасяш. Не само в леглото му. В този дом. В ежедневието. Готова ли си да ставаш в седем сутринта, за да правиш закуска, да прибираш дрехите му, да изслушваш вечното му мърморене след работа?
Тя нервно оправи кичур коса.
— Аз… мислех, че той…
— Че ще те носи на ръце? — прекъснах я спокойно. — Повярвай, знам го добре. Първите месеци са като приказка. После идва реалността. И приказката свършва.
Видях как увереността ѝ се топи парче по парче. Но не спрях дотук.
— И накрая — повиших леко гласа си, без да крещя, но твърдо, — изборът е твой. Или приемаш условията ми, или още сега събираш нещата си и си тръгваш. Защото в този апартамент „трима“ няма да има. Или той ще е с мен, или с някоя друга — но не тук.
В погледа ѝ проблеснаха обида, страх и… благодарност. Да, вече разбираше, че ѝ показах истинския Вадим такъв, какъвто е.
От коридора се чу гласът на мъжа ми:
— Какво толкова правите там?
Не свалих очи от Вероника. Тя стисна устни, след което рязко стана.
— Тръгвам си.
Вадим се появи на вратата, убеден, че ще ме завари в сълзи или в истерия. Вместо това видя момичето, което излизаше от кухнята, без дори да го погледне.
— Къде отиваш? — сграбчи я за ръката.
Тя я дръпна рязко.
— Не искам да съм втора. И със сигурност не искам да свърша като нея — посочи ме с поглед и излезе по коридора.
Вратата се затръшна с такъв трясък, че прозорците издрънчаха.
Останахме сами. Той стоеше неподвижен, за пръв път без онова самодоволство, което винаги го съпътстваше.
— Какво ѝ наговори? — гласът му се пречупи.
Станах бавно, приближих се и го погледнах в очите.
— Само истината. Онази, която самият ти никога не посмя да признаеш.
Той наведе глава, търсейки думи. Но аз не му оставих шанс.
— Слушай добре. Ако още веднъж прекрачиш този праг с някоя друга, тази врата ще остане завинаги затворена за теб.
Отминах го и влязох в хола, оставяйки го сам в мълчанието на кухнята.
За пръв път от десет години нямаше готов сценарий, нито излишна самоувереност.
И за пръв път аз ясно почувствах, че истинската господарка в този дом съм аз.
