На следващия ден Даниел влезе в офиса си неспокоен. В главата му още ехтяха виковете от пазара, очите на жената стояха пред него — тези очи, в които сякаш се криеше нещо познато. Опитваше се да ги изтрие от мислите си: „Това няма значение. Животът е борба. Слабите отпадат, силните печелят.“ Но някакъв глас отвътре го гризеше.
Сутринта бизнес партньорът му, адвокат Христо Петров, нахлу в кабинета пребледнял.
— Даниеле, имаме проблем. — Сложи телефона на бюрото. На екрана се въртеше клип: Даниел с лъскав костюм, изритва жена с протрито палто. Заглавието беше убийствено: „Милионер унижи гладна жена на пазара.“
— Това е навсякъде! — изръмжа Петров. — Ако не направим нещо, ще загубиш репутация, договори, клиенти.
Даниел стисна зъби.
— И какво предлагаш?
— Намери я. Дай ѝ пари, настани я някъде. Направи го публично. Хората трябва да видят, че се разкайваш.
Даниел кипеше отвътре, но знаеше, че е прав.
Следобедът отново се върна на пазара. Там, до същия стълб, седеше жената. Същото износено палто, същият празен поглед. Когато го видя, не отдръпна очи.
— Госпожо — започна той с делови тон, — искам… да поправя стореното. Ще ви дам пари, храна, жилище.
Жената го гледа дълго, сякаш търсеше черти от миналото по лицето му. После тихо прошепна:
— Дани?
Сърцето му прескочи. Така го бяха наричали само в детството. Само една жена.
— Какво казахте? — гласът му потрепери.
Тя стисна ръцете си.
— Ти си моето момче… моят Дани…
Даниел отстъпи назад.
— Това е невъзможно. Майка ми е мъртва. От двайсет години.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Не, сине. Жива съм. Баща ти те отне от мен, когато беше на шест. Търсих те години наред. Писах писма, но никой не отговаряше. Работих каквото намеря, останах без нищо. Но никога не спрях да се моля, че пак ще те видя.
В главата на Даниел избухнаха спомени: миризмата на евтин сапун, топли ръце в косата му, приспивната песен, която често му шепнеше вечер. Той тръсна глава, неспособен да приеме.
— Лъжете… сигурно искате пари… — но думите му звучаха кухо.
Тогава жената извади от вътрешния джоб на палтото си пожълтяла снимка. На нея — малко момче с играчка кола в ръцете, с позната трапчинка на брадичката. До него млада жена с ясни очи.
Даниел застина. Коленете му омекнаха.
— Боже мой… — прошепна. — Това си ти… ти си майка ми… а аз… аз те ритнах…
Сълзите му рукнаха. Човекът, когото всички познаваха като безкомпромисен и хладен, сега коленичеше пред една просякиня и плачеше.
— Прости ми, мамо! — хлипаше той. — Не знаех… не те познах…
Тя докосна лицето му с треперещи пръсти. Слабите ѝ ръце все още носеха топлина.
— Няма за какво да прощавам, Дани. Винаги знаех, че ще се върнеш. Никога не престанах да те обичам.
Около тях хората се бяха събрали. Никой не говореше. Те гледаха как богатият мъж се прегръща със своята майка, която бе изгубил преди десетилетия.
След дни вестниците вече имаха нови заглавия: „Милионер намери бездомната си майка.“ Но Даниел вече не мислеше за репутацията. Настани Маргарита в дома си, извика лекари, купи ѝ дрехи. Но най-важното — двамата започнаха да говорят. С часове. Тя му разказваше за всички години на лишения, за студените нощи, за труда, за надеждата, че един ден пак ще го прегърне.
А той слушаше. И усещаше как празнината в душата му, която никога не бяха запълнили пари или сделки, започва да се лекува.
Една вечер седяха на терасата, гледайки светлините на София. Даниел стисна ръката ѝ.
— Знаеш ли, мамо, цял живот строях компании, купувах имоти, печелех милиони. Но вътре бях празен. Сега разбирам… не парите съм търсил. Теб съм търсил.
Очите на Маргарита се напълниха със сълзи, но усмивката ѝ беше тиха и спокойна.
— Семейството, Дани. Само то дава смисъл на всичко.
И Даниел разбра, че никакво богатство, никаква власт не може да замени една-единствена дума: мамо.
